Глобализация на човешкото съзнание

/Проблеми, тенденции и аспекти на глобализационните процеси/

Валентина Антонова

 

СЪДЪРЖАНИЕ :

І. УВОД

ІІ. СЪЩНОСТ И ТЕНДЕНЦИИ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

  1. Същност
  2. Тенденции

ІІІ. НОВО СЪЗНАНИЕ

  1. Нива на реалност
  2. Промяна на човешкото мислене
  3. Нова научна парадигма

ІV. ГЛОБАЛНИ ТЕХНОЛОГИИ ИЛИ ТРЕТАТА ВЪЛНА

  1. Глобализация на технологиите
  2. Инфосфера
  3. Психосфера

3.1 Глобална мрежа

3.2 Персонификация

  1. СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ. ЗА И ПРОТИВ
  2. Реалност в параметри и видими явления
  3. Човешката страна на социално-политическата глобализация
  4. Нова социална парадигма

VІ. ГЛОБАЛНА НАУКА

  1. Интердисциплинарност и трансдисциплинарност
  2. Синергетика

VІІ. КУЛТУРНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

  1. Интеграция и диференциация
  2. Надиндивидуалност на културната парадигма. Универсални архетипни ценности.

VІІІ. ЕКОЛОГИЧНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

ІХ. НООСФЕРА

Х. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

ХІ. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

„Човекът е мярката за всички неща, за тези, които са ,че са и за онези, коите не са ,че не са.“

Протагор 1

 

  1. ВЪВЕДЕНИЕ

В продължение на хиляди години човекът се е вълнувал преди всичко да осигури материални блага за съществуването си, както и да обмени информация със събратята си, за да опознае света, който го заобикаля отвън и отвътре. Но никога както днес, такъв обем от информация е на разположение на толкова голям брой от населението на Земята. Много често чуваме фразата, че Земята е едно “ голямо село“. През 1964 г. Маршал Маклуън привлече вниманието на учените, занимаващи се с проблемите на комуникациите и общуването, като публикува своя труд „Understanding Mediа“2. Тази публикация предизвика голямо раздвижване не само сред академичните среди, но и сред обикновените хора с описанието на един феномен, който всички признават като характеризиращ края на века: явното скъсяване на разстоянията и световната интеграция, на основата на телекомуникациите: “ След три хиляди години на експлозия, породена от механични и фрагментарни технологии западният свят преживява имплозия. През ерата на механиката, ние разширихме нашето тяло в пространството. Днес, след един век на електрическа технология, сме разпростряли нашата централна нервна система като мрежа върху цялото земно кълбо, преодолявайки така пространството и времето, поне в рамките на нашата планета. Бързо се приближаваме към крайната фаза на разширенията на човека: технологичната симулация на съзнанието. През този етап творческият процес на съзнанието ще се разшири колективно върху човешкото общество, както разширихме с различни средства нашите чувства и нашата нервна система.“

В последствие много от становищата на Маклуън бяха оборени, но не и това за превръщането на света в едно планетарно село. В резултат на новите идеи се роди една значителна трилогия на Алвин Тофлър, в която той прави задълбочено изследване на културните промени, които изживяваме днес. Това са „Шок от бъдещето“3, „Третата вълна“4 и „Смяната на властта“ 5.

Чуха се гласове като този на Едгар Морен6 за организацията и парадигмата за сложността, на Умберто Матурана7 за самоорганизацията и самопроизвеждащия се жив разум, на Фритьоф Капра за единството между наука и човешко самосъзнание, на Джеймс Лавлок 9 и неговата „теория Гея“. „Намираме се в много въодушевяващ момент от историята, може би повратна точка“, казва Иля Пригожин 10, Нобелов лауреат за 1977 г. за теорията му върху ролята на стреса, хаоса и безпорядък в природата и в обществото, които могат да ни изведат до нов, по-висш ред. Заговориха и гласове от миналото като този на Пиер Тейяр дьо Шарден 11 за точката Омега, в която се събират в затягащи се спирали всички нива от развитието на космоса.

Макар че публикациите на Маклуън станаха най-дискутираните, вниманието бе насочено към темите за средствата за комуникации като разширение на нашите сетива и на нашата нервна система. Но почти никой не обърна внимание на темата за разширяването на нашето съзнание като „финална фаза на разширяването на човека“. Ако се върнем към Пиер Тейяр дьо Шарден ще открием, че тази идея не е нова. Нито идеята за имплозията, нито за новия тип съзнание са му били чужди.

През 1931 г. той написва „Човешката енергия“ където казва: “ Човешките приливи и отливи заляха всичко. Земята окончателно е обгърната от духа. Под постоянно ускоряващия се прогрес на средствата за въздушни и етерни комуникации, тя започна да се вижда с просто око, докато се превърне в смешно малко пространство. Паралелно с това географско смаляване /най-впечатляващо и бързо/, светът явно претърпява и други видове смалявания в резултат на непрекъснатите ни изследвания“.

Идеята за развитието на едно универсално съзнание, надхвърлящо натрупването на индивидуалните съзнания, е централна концепция във философията на Тейяр дьо Шарден.: „Елементарните човешки енергии не действат в безпорядък, по капризите на статистическите закони… Те се стремят да насочат своите индивидуални лъчения към единна пулсация, т.е. да създадат едно организирано единство.“13

Цялото човечество преживява дълбока криза. Съвременните общества се сблъскват със сложна проблематика, която застрашава оцеляването на човешкия вид и на неговите организации на живот. Научно-технологичната революция, икономическата глобализация, политическите регионализации, проблемите в енергийния, хранителния и здравния сектор, замърсяването на околната среда и изчерпването на природните ресурси изглежда са надхвърлили нашите възможности. Или поне не могат да бъдат решени с досегашните средства и начини на мислене. Заговори се за нова парадигма, за нов поглед към действителността и мястото на човека в нея. Или както казва Умберто Матурана 14, че „не може да се говори за дадена реалност, отделна от човека“. Човешкият опит е основа за описанието на реалността. Колективната еволюция на човешката психика води до промените в познанията за заобикалящия ни свят, които от своя страна пораждат промените в човешката психика. Все по-често употребяваме понятието глобализация във всички сфери на нашия живот, но всъщност това е все по-ускоряващата се и непрекъснато променяща се колективна картина на нашето общество, на нашия свят, на човечеството като цяло в съзнанието на съвременния човек. Докато пиша тези редове, тази картина вече се е променила. Единственият шанс да оцелеем в тази все по-забързваща и усъвършенстваща се промяна е да се променяме и ние в същото темпо, да адаптираме нашето мислене съобразно новата заобикаляща ни среда. Или по-скоро, да адаптираме нашата душевност към новата картина за света, която ни поднася глобализираното съзнание на съвременното човечество.

Изживяваме момент, в който все повече осъзнаваме, че изследването на всеки един аспект от човешкия опит трябва да бъде многостранен. Все по-ясно разбираме, че човешкият ум не може да съществува без мозък, но също така не може да съществува без семейни, социални, родови, етнически, расови и др. традиции, че разумът съществува единствено въплътен в тела и култури, а физическият свят е свят, разбираем единствено от биологични и културни същества.

В усилието ни да разберем физическия, биологическия и културния свят, в който съществуваме, все повече откриваме самите себе си и разчитаме все повече на себе си. Светът ще става по-етичен само ако ние желаем да вървим в тази посока. Заложени са на карта нашата отговорност и нашата съдба .

ІІ. СЪЩНОСТ И ТЕНДЕНЦИИ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

1.СЪЩНОСТ

Зигмунд Бауман15 в своята книга „Глобализацията“ дава следната характеристика за това толкова често употребявано понятие: “ Всички говорят за „глобализацията“; широко употребявана дума, бързо превърната в лозунг, в магическо заклинание, в шперц, за който се смята, че отключва вратите към всички настоящи и бъдещи мистерии. За някои “Глобализацията” е това, което сме задължени да правим, ако искаме да бъдем щастливи; за други „глобализацията“ е неподатливата участ на света, необратим процес; тя е също процес, който засяга всички ни в една и съща степен и по един и същ начин. Ние всички сме в процес на „глобализиране“ – а да бъдем „глобализирани“, означава приблизително едно и също за всички „глобализирани“.“

По мнението на някои автори глобализацията не е нещо ново. Попълването на световната географска карта, след откриването на Америка, бележи началото на този процес. Освен това търговията никога не се е бояла от разстоянията. Нека си припомним пътя на коприната или за пътешествията на Марко Поло. Търговията, развила се през деветнадесети век и началото на двадесети наистина заслужава да бъде наречена глобална. Но аткуалното ниво и темп на този динамичен процес се извършват в областта на технологиите, икономиката, културата, държавната структура и най-вече в човешкото съзнание.

На ниво технологии: В края на века появата на клетъчния телефон, факса, електронната поща, Интернет, телевизията и предаванията по сателитен път позволиха глобалната комуникация. Стана възможно обмена на директни картини между големите полиси и най-отдалечените кътчета на земята. Цялата планета може да наблюдава в един и същи миг една и съща програма или едно и също излъчване, като например първата стъпка на човек на луната или първата атомна бомба.

На ниво икономика: Пазарът на капитали функционира днес на планетарно ниво. Имайки предвид времевите пояси, световните борси работят 24 часа непрекъснато. Обменят се повече от билион и половина долара дневно.

На ниво култура: Технологиите правят достъпни цялото културно богатство и разнообразие на нашата земя под формата на документални филми или рекламни програми за туризъм. Всяка от тях ни позволява да се насладим на безкрайното разнообразие на „човешкия пейзаж“ по света.

На ниво държавна структура: Най-вече развиващите се страни стават зависими от транснационалните организации като Световната организация за търговия, която надхвърля правомощията на отделните държави. Мултинационалните предприятия също много често са в позиция да могат да поставят условия, тъй като имат по-голяма икономическа власт от много държави.

Глобализацията представлява сложен и необратим процес, породен не само от интернационализирането на пазарите, на информацията и на техническия прогрес, а също така от универсализирането на екологичните изисквания, на човешките права и др., които водят до икономическата глобализация. Освен това, с размиването на границите, обществата не са така затворени в пространството на властта и националните държави, а са отворени за връзки с многобройните транснационални организации. По този начин класическите концепции за общество, нация, суверинитет и държава, наследени от модернизма, се обезмислят в процеса на глобализация. От друга страна, глобализацията изисква нарастваща регионализация, макрорегионализация, което предполага един процес на денационализиране, в който националните държави виждат заплаха за своя суверинитет в политически, социален, културен и икономически план. Касае се за процес на централизиране, в който няма място за локални решения, нито за изолирани действия, а отговорите трябва да се постигат в сътрудничество и по пътя на преговорите на глобално ниво. В същото време глобализацията предполага микрорегионализация. Докато социалните и икономическите пространства се глобализират, електронизират, дигитализират и сателизират, психологическите и политическите пространства се пулверизират, за да идентифицират човека с неговия дом и да го накарат да се почувства все по-близък до сънародниците си, до вярата, културата и езика на неговия етнос. За разлика от това, което става в глобален мащаб, където деперсонализираните трансакции отслабват социалните стойности, на местно ниво тези стойности стават все по-ценни за човека. Глобализацията придава особено значение на всичко малко и локално. Така, всяко социално, регионално или национално ниво има своя собствена култура. Но вместо да стои затворена в себе си, тя съхранява локалното в един процес на отваряне към света с разбиране на глобалното, без да се претопява в него. В теорията за комплексност това се нарича холистичен принцип, съгласно който всеки елемент зависи от цялото и всички елементи са взаимосвързани. Човекът зависи от социалната среда, както дървото от екологията на гората и обратно. Следователно трябва да разглеждаме глобализацията като многостранен и многопластов процес, включващ всички параметри на живота / технология, култура, екология, човешки права, пазари…/, които да се разглеждат и разрешават в тяхната взаимозависимост, в един динамичен процес.

Настоящите условия на глобализацията включват големи възможности за експанзия на познанието, за обмен на постиженията в науката, за опознаването на различните култури. Но в същото време тя предполага и много големи рискове.

Финансова „летливост“: Големите капитали влизат и се оттеглят от борсата на дадена държава със същата скорост и предизвикват неочаквана неликвидност и дестабилизапия. Ставаме свидетели на различни епизоди от тази финансова „летливост“ като например азиатската криза и др. Проблемът не е толкова финансов, тъй като такъв се разрешава сравнително бързо, но социалните щети се понасят с десетилетия.

Нарастване на неравенството: Развитите страни с повече внедрени технологии и по-отворени към световния пазар бяха облагодетелствани от глобализацията за сметка на слабо развитите държави. В самите развити страни след осемдесетте години на двадесети век неравенството се увеличи многократно / САЩ. Германия, Англия и т.н./ В края на двадесети век една пета от най-богатите държави държи 86 % от световния брутен продукт, а най-бедната една пета от населението само 1 % 16.

Тримата най-големи мултимилионери на света притежават повече богатства от 600 милиона жители на най-бедните държави в света.

Лична несигурност: Престъпниците също се възползват от глобализацията. Напредъкът на технологиите, лесния достъп до информацията, възможността за бърза световна комуникация, свободните капиталови пазари дават възможност за по-лесен, по-бърз обмен и по-слабо контролират не само за литература и семена, но и за проституция и оръжие. Незаконната търговия с наркотици, жени, оръжие и прането на пари засилва насилието и престъпността, защото предлага лесни пари и лесен достъп до тях. Черният пазар на оръжие благоприятства уличната престъпност и гражданските конфликти. Насилието над жени и деца в Европа достига 500 хиляди годишно и е едно от най-жестоките погазвания на човешките права. Предполага се, че става въпрос за бизнес, който възлиза на седем милиарда долара годишно. Интернет улеснява търговията с дрога, оръжие и жени и тези връзки са извън контрол, както и всичко останало в тази световна компютърна мрежа.Той е като „Дивия Запад“ в днешно време. Там откриваме всичко, от най-човешкото-възвишената солидарност и съзидателност, до най- порочното и извратеното, до реваншизъм и нарушаване на всички етически и морални норми на човешки взаимоотношения. Благодарение на Интернет престъпността печели билион и половина долара годишно, съперничейки си с мултинационалните предприятия, по отношение на икономическата власт. Сериозен проблем е факта, че престъпността може да си позволи изнудването и манипулирането на политици, бизнесмени съдилища и полиция и с това да заздрави още повече своите позиции.

Здравна несигурност: Улесненията при пътувания, миграция и общуване повишиха и риска от заболявания като СПИН и др. В развиващите се страни тя се разпространява много по-бързо. С всеки изминат ден този бич на века става все по-младо, по-бедно и повече женско заболяване.

Трудова несигурност: Световният пазар на работна ръка работи все повече в интерес на високвалифицираните бизнес, научни, атрактивни работни места, които днес са световния професионален елит. Все още пазарът за неквалифициран труд се ограничава в рамките на националните граници.

Културна несигурност: Глобалната комуникация днес позволява най-обхватна видимост, постигната до момента по отношение културното разнообразие на нашата планета. Тази възможност да бъдат споделени различни идеи, бит, творчество и мъдрост между различните народи обогатява невероятно много цялото човечество.

Но ситуацията днес повече плаши, отколкото радва. Ганди17 казва следното: „Не желая къщата ми да е оградена с висока стена, а прозорците зазидани. Искам културите от всички земи свободно да се разпространяват в нея. Но не желая нито една да ме завладява.“ Културният поток днес върви от богатите към бедните страни. Културният капитал представлява един от най-динамичните в икономиката на развитите страни. Най-голямата индустрия на САЩ не е самолетостроенето нито автомобилостроенето, а развлекателната. Само за 1997 г. филмите на Холивуд донесоха печалба от 30 милиарда долара в целия свят. Сателитните комуникационни технологии се превърнаха в мощно средство в световен мащаб. Американските филми могат да се видят и в най-затънтените селища по света. „Тази инвазия на чужда култура може да застраши културното разнообразие и заплашва хората да изгубят своята културна идентичност. Местните и национални автентични култури трябва да бъдат защитени, за да могат да процъфтяват сред чуждите култури.“

Процесът на глобализация предполага дълбоки промени, засягащи мирогледа, ценностната система и научните принципи на човешкото съзнание, които изискват нови модели, методи и стратегии за организиране на човешката еволюция. Политическите, социалните, икономическите и културните дейности, които обхващат земята, освен че налагат взаимодействие между държавите, образуващи световната общност, оказват значително влияние върху индивидите, като пораждат мащабни съотношения, надхвърлящи локалните връзки, като генерират засилващи се флуктуации, завладяват глобалната система и пораждат турбулентности, които не могат да бъдат овладяни със стратегиите на линейното мислене. Ерата на сложността представлява сега благоприятната среда за появата на нова научна законност на нелинейното мислене, което работи с неравновесни системи, податливи единствено на глобално описание, съгласно теорията на хаоса.

3.ТЕНДЕНЦИИ В ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Понятията „глобален“ и „глобализация“ започват да се употребяват в бизнес дисциплините в Университетите в Харвард, Колумбия, Станфорд и др. в САЩ, в началото на осемдесетте години. Оттам започват да се разпространяват в публикации на тези учебни заведения и в англоезичната икономическа и финансова преса. Днес глобализацията обхваща всички сфери на нашия живот.

Съществуват множество определения за глобализация. Болшинството считат, че глобализацията е само продължение на тенденцията от последните петдесет години към по-голяма международна икономическа интеграция. Разликата днес е в това, че пазарите са по-големи, по-сложни и взаимосвързани както никога до сега. Други автори определят глобализацията като нова фаза на интернационализиране на пазарите, което поставя във взаимна зависимост компаниите и нациите в несравнимо по-високо ниво на сложност от когато и да било. От тази гледна точка, глобализацията се приема като една трета фаза в процеса на интернационализиране на пазарите, която започва от осемдесетте години насам.

Свободното движение на капитали не е нова в нашата история, както и съществуването на транснационални компании. Още в края на деветнадесети век съществува свободно движение на капитали , а международния пазар е завладян от малко английски компании. Над тази ясна и проста схема изплува сложната плетеница от взаимодействия, която все по-трудно може да се обхване от погледа на отделния човек. Новото е растящата либерализация на икономиката, в която основна роля играят три действащи фактора: Международната организация за търговия, Международния валутен фонд и Световната Банка. Новото е и огромните мащаби на движение на стоки и капитали, сложните технологии за трансфер на капитали и информация, концентрираната икономическа власт на големите корпорации и накрая мощната конкуренция за повишаване на производителността и намаляване на разходите за производство.

Днес, глобалната търговия възлиза на 6 билиона годишно. Между 37 000 и 40 000 транснационални компании контролират 80 % от световната търговия. Близо 75 % от тази търговия се извършва между смесени предприятия, а 50 % се търгува между САЩ, Япония и Европейския съюз, където е концентрирано едва 15 % от населението на света, а предприятията произвеждат 75 % от световния брутен продукт.

Капиталът се придвижва в такива количества и с такава скорост, които само преди няколко десетилетия са били немислими. През 1996 г. например, инвестирането на частен капитал в развиващите се страни достига рекордната сума от 235 милиарда щ. долара или пет пъти повече от 1990 г. През 1992 г. финансовите активи възлизат на 35 трилиона, а валутните трансакции са 50 пъти повече от движението на стоки и услуги.

По отношение на миграцията цифрите са много скромни в сравнение с тези от преди сто години, като се има предвид строгите ограничителни разпоредби. В края на миналия век в САЩ емигрират около един милион шведи. Днес този процес изглежда по различен начин.

Технологичният напредък позволи да се върви към непрекъснато снижаване на разходите за производство и повишаване на качеството и производителността. Това отприщи един агресивен процес на сливания, на покупко-продажба на предприятия и образуване на производствени гиганти, които да отговорят на изискванията за икономичност и за нов вид трудови отношения, основани на схемата за гъвкавост на пазара за работна ръка.

Прогресът в технологиите и съвременните комуникации е една от основните характеристики на съвременния процес на глобализация. Тази технология не само позволява по-бързи, сигурни и географски неограничени комуникации, но снижи значително и тяхната цена. Това твърде много стабилизира качеството и достъпността на информацията за цялото общество.

 

ІІІ.НОВО СЪЗНАНИЕ

  1. НИВА НА РЕАЛНОСТ

Изследвайки в перспектива историята на вселената, така както е представена в стандартния космологичен модел, може да се стигне до извода, че множество нива на реалност са се появили последователно и са се наслагали едно върху друго от Големия Взрив до появата на съвременния човек: квантово, класическо физично, биологично, психично, социално и т.н. нива. Съгласно теорията, преди петнадесет милиарда години вселената е била съставена само от кванти – частици и античастици /кварки, протони, неутрони, фотони и др./ и тъй като частиците се оказали малко повече от античастиците, само първите оцелели. Това квантово ниво и законите, които го управляват стоят в основата на вселената; върху него се наслагват всички останали нива на реалност, от него зависят всички напреднали технологии, залегнали в нашата цивилизация.

След тази кратка, чисто квантова фаза, вселената се организирала в космически единици – звезди, галактики и т.н. и се появило класическото физическо ниво, което се подчинява на законите на Нютон. До квантовата революция физиката изследва и обяснява само това ниво на реалност.

Нивото на биологическа реалност, открито единствено на земята, се появява преди около 3,8 милиарда години. Състои се от всички живи единици, от бактериите до човека. Макар и да се основава на предходните две нива и техните закони, то е подчинено на свои специфични закони. С времето еволюира. След едноклетъчните идват многоклетъчните . При живите организми без нервна система, взаимодействието с околната среда става посредством чувствителни рецептори чрез молекулярни сигнали за температура, светлина и др. Когато се появяват сетивните органи в нервната система на многоклетъчните животни, отношенията с околната среда се променят коренно. Появява се ново ниво на реалност, това на перцептивната психика. Всъщност сетивните органи не са прости рецептори, а декодери, които превръщат различните нива на енергия / светлинна, звукова, термична и др./ в невронални послания, които мозъкът от своя страна превръща в съзнателни визуални, звукови и т.н. картини. Сборът от тези представи е специфично ниво на реалност , защото те са нови същности, творения на дух-мозък. Така, животните, притежаващи сетивни органи си създават представа за света, която се променя при различните видове. Цветовете, например, не съществуват в природата. Те са само електромагнитни лъчи с различна дължина на вълната , които се поглъщат или отразяват от предметите. Животното, умеещо да изгражда представи, създава цвета. Същото се отнася за звуците, миризмите и т.н.

От определен еволюционен стадий чувствата вариращи от болка или недоволство до върховни удоволствия са били свързани с тази нова реалност на ментални картини, родени от перцепцията. В процеса на еволюцията, централната нервна система и психичността се усложняват, особено при гръбначните. От прости автоматични реакции се стига до сложни процеси за решаване на задачи, свързани с нуждите, чувствата, спомените и възприятието на околната среда.

Накрая, едно последно психично ниво, това на разсъжденията изплува при Homo Sapiens с появата на говора. Благодарение на езика и разсъдъка човекът получава възможността да създава културни и социални реалности, които се опират на долните нива и се подчиняват на свои специфични закони. Други нива на реалност са тези, в които се развиват взаимоотношенията между самите живи същества, между живите същества и тяхната физическа среда. Пиер Тейяр дьо Шарден18 нарича тези нива на реалност биосфера и ноосфера. Л. Берталанфи развива своята теория за общите системи 19 . В наши дни С. Алегр 20 представя земята и нейната повърхност затворена в наслагващи се сфери, които си взаимодействат непрекъснато: атмосфера, хидросфера, литосфера и биосфера, които са едновременно „резервоари“, обменящи материя и енергия и които образуват една единна екосфера, чието динамично равновесие е нарушено от ноосферата.

Микрофизичният преход е особено смущаващ, защото законите и особеностите, които характеризират квантовото ниво, изглеждат несъвместими с тези на класическото физично ниво. Много учени се опитват да създадат една единна теория, която да обясни с едни и същи закони тези две нива.

Преходът от физическо към биологическо ниво също е бяло поле. Трябва да признаем, че между най-сложните клетки, открити в природата и едноклетъчния живот – бактерията, лежи безкрайно пространство. Не може да се обясни как се е появила, носител на радикално нови качества, които ще останат общи с другите живи същества. Колкото до прехода от невроналната дейност от електрохимическо естество към съзнателната психическа дейност, сътворяваща представи и чувства, то той си остава загадка.

Всъщност не само представите и чувствата изграждат ниво, различно от предходното, а предполагат вече и един субект, който да ги приема и преживява. Най-накрая, езикът и разумът, които представляват една различна от перцепцията психическа реалност, са далече от възможността да прозрат етапите и начините на появата им. Най-вече, че стоят в основата на дълбоки сътресения в биосферата и в цялата земна система като цяло.

Ако знаем как се извършва прехода от едно към друго ниво на реалност, можем да интегрираме локалното в глобалното. Науката щеше да бъде завършена, но този край е също така илюзорен, както и този на историята.

Ако всички системи, от физическите, биологическите до антропосоциалните, се крепят едни на други, тогава смисълът на тяхното съществуване ще зависи отчасти от този на компонентите на долното ниво. Всъщност обаче, всяка обгръщаща система поражда появата на нови качества, които нямат нищо общо с тези на долното ниво. Пърсиг21 пише: „неяснотата обаче се премахва, ако ценностите се подредят по еволюционни равнища. Ценността, която осигурява целостта на водната чаша, е неорганичен ценностен модел. Ценността в основата на единството на нацията е обществен ценностен модел. Те са съвършенно различни, защото се намират на различни еволюционни равнища. Различават се и от биологичния модел, който кара и най-скептично настроеният интелектуалец да се дръпне от горещата печка. Моделите нямат нищо общо, ако не се смята историческия еволюционен процес, който ги е създал. Но това е процес на ценностна еволюция.“

Кен Уилбър22 в „Кратка история на всичко“ пише: “ Артур Кьостлер създаде термина „холон“, за да обозначи даденост, която сама по себе си е цяло и същевременно е част от някакво друго цяло. И ако започнете да изследвате отблизо нещата и процесите, които действително същестувават, скоро ще стане очевидно, че те не са просто цялости, а са също и части на нещо друго. Те са цяло/части, или холони.“

„Например целият атом е част от цяла молекула, цялата молекула е част от цялата клетка, а цялата клетка е част от целия организъм и т.н. Всяка от тези дадености не е нито цяло, нито част, а цяло/част, т.е. холон.“

„И тезата е, че всичко по принцип е холон от един или друг вид. От две хиляди години съществува философска препирня между атомистите и холистите: кое в крайна сметка е реално: цялото или частта? Отговорът е „нито едното, нито другото“. Или и двете, ако така предпочитате. Има само цяло/части във всички посоки: по целия път нагоре и по целия път надолу.“

В края на 1993 г. руският учен Г. И. Шипов23 публикува монографията „Теория на физическия вакуум“. Физическият вакуум представлява материална среда, равномерно запълваща цялото пространство, с квантова структура, която не може да се наблюдава при невъзбудено състояние. Това е основната тъкан, върху която изплуват едно след друго всички следващи нива на реалност. Торсионните полета, като пето фундаментално взаимодействие в космоса, са носители на информацията, която се предава мигновенно и без разход на енергия. Човешкото съзнание е висша форма на развитие на творящата информация. Според Пърсиг 24 : „Съзнанието се съдържа в статичните неорганични модели, а материята – в статичните интелектуални модели. И двете са напълно самостоятелни еволюционни равнища на статични ценностни модели и като такива едното може да се вмества в другото без противоречия.“ Всъщност нивата на реалност се управляват от най-сложно организираното разумно ниво, това на колективното съзнание, което индивидуалния разум няма капацитет да обхване и до което може да достигне частично, в моменти на научно, творческо или мистично вдъхновение.

  1. ПРОМЯНА НА ЧОВЕШКОТО СЪЗНАНИЕ

Това е видимата страна на глобализацията или онова друго ниво на реалност, сътворена от колективната икономическата мисъл на критична маса от човечеството.

Това ни напомня за Дейвид Бьом25 и неговия скрит порядък във вселената, за себеповтарящата се природа на Варела26 и Матурана27. Еволюцията, била тя физическа, биологическа или психо-социална, е флуктуационен процес, чрез който постоянно се извлича, интегрира и подрежда все повече и повече информация от скрития към открития порядък на живота. При тази растяща сложност се провокира проява от по-висш порядък, поява на нови качества, които не са съществували в отделните елементи. Или цялото е повече от сумата на частите. Това ново качество не може да бъде разглеждано на части. Така нивата на реалност изплуват едно над друга, раждат нови качества, различни от качествата на елементите. Човекът, сам по себе си представлява сложна самоорганизираща се отворена система, в която се отразяват всички нива на реалност във вселената, от квантовата до ноосферната. Съзнанието на отделния човек остава някъде по средата в тази йерархия. Всички нива над него, които са продукт на разума, езика и социалния живот, стават все по-сложни и необхватни за неговото линейно мислене. За отделният човек става все по-трудно да осмисли и проуемее бурните еволюционни процеси в света и да преодолее чувството за обърканост и фатализъм. „Шокът от бъдещето е явление, което се развива във времето, той е продукт на ускореното нарастване на степента на промяна в обществото. Той възниква от наслагването на една нова култура върху старата. Той представлява шок от собственото ни общество.“28 .

Съзнанието като колективна изява е социален продукт и като такъв е по-висша реалност от индивидуалните съзнания. Негови творения са социалната система, културата, икономиката, политиката, информационната система, биосферата, ноосферата и т.н. Всеки елемент има видима страна, която отделната личност може да улови, но тя не винаги отразява точно процесите в тази по-висша реалност. В повечето случаи човек е склонен с линейно-рационалната си половина да вижда негативните страни на промените, да рисува апокалиптична картина за бъдещето или по-точно казано да възприема единствено разпадащата се плоскост на ентропията в еволюционния процес на живота. Другата, нелинейно и пространствено мислеща половина може да възприеме по-глобално сложната реалност, да разграничи нивата на реалност и да намери равновесното си положение в този еволюционен процес.

Процесите на глобализация могат да се групират в две основни категории:

  1. Глобализация на отношенията / технологии, екология, икономика, финанси, политика и общество/:

 – създаването на световен финасов пазар;

 – процъфтяването на държави-износителки;

 – валутно координиране между индустриалните държави;

 – край на студената война;

 – обединяване на производителите на суровини;

 – засилване на регионализма;

– разединяване между валутните котировки и международната

 търговия;

 – парников ефект;

 – изтъняване на озоновия слой и киселинни дъждове;

  1. Информатизация на обществата; – световна комуникационна мрежа;

 – промишлен кръговрат / производствени системи/

 складове/

 – компютаризирано разпределение/;

 – микроминиатюризация,която позволява създаване на

 „интелигентни“ продукти;

 – колапс на пазарите за суровини;

 – разединяване между производство и заетост.

З. НОВА НАУЧНА ПАРАДИГМА

Курт В. Керам29 , автор на „Богове, гробници и учени“ констатира: “ Ние, хората от двадесети век, завършваме една ера в историята на човечеството, продължила пет хиляди години…Ние не сме, както предполагаше Шпенглер, в положението на Рим в началото на християнския Запад, а в положението, в което се е намирало човечеството три хиляди години преди Христа. Подобно на праисторическия човек и ние сега отваряме и виждаме един нов свят.“ Едгар Морен30 описва досегашния и все още господстващ мироглед така: “ Това заслепение е част от нашето варварство. Все още сме в праисторията на човешкия дух. Само сложното мислене ще ни позволи за цивилизоваме нашето познание.“

Представата за света, която започваме да имаме през деветдесетте години, е следствие най-вече на откритията в областта на физиката, направени през 1905 г. с

теорията на относителността на Айнщайн31 и през двадесетте години в областта на квантовата физика. В действителност въздействието на тези постановки върху културата надвишават периода, изчислен от Шрьодингер32. Изминаха повече от деветдесет години от формулирането на теорията на относителността и шестдесет от началото на квантовата физика, но една сега започваме да осъзнаваме техния дълбок философски смисъл. През изминалия век бяха направени много открития и в други науки като палеонтология, биология, химия, които, обединени в единна визия за света и човека, могат да дадат ново съдържание и развитие на човешкото съзнание. Дадохме си сметка, че си взаимодействаме със вселената. Сложи се край на опасенията на психолози, социолози и хуманисти, че са единствените, които не могат да дадат достоверни научни резултати, защото са само наблюдатели-участници, които нарушават с намесата си принципа на обективност. Днес концепцията за наблюдател-участващ най-добре описва работата на изследователите в квантовата физика. Не можем да възприемаме като наблюдатели, отделно от една реалност, с която си взаимодействаме, а като същества, които са част от тази реалност, която нарушаваме с нашите наблюдения. Реалността съществува в нашето мислене и достига до него чрез сетивата. Възприемаме я така, защото сме такива. Ако бяхме устроени по друг начин, щяхме да я възприемаме различно. Много от квантовите физици поддържат тезата, че наличието на наблюдател е необходимо условие за съществуването на вселената . Светът живее в нашето съзнание.

Въз основа на принципа за неопределеността на немския учен Вернер Хайзенберг33, носител на Нобелова награда по физика за 1932 г., открихме, че случайността е основно качество на вселената. Това ще рече, че статистиката е не само инструмент на социалните науки, но и на естествените науки.

Съвременният физик Дейвид Бьом34 поддържа тезата за скритата реалност. Според него случайността прикрива нашето невежество за все още неоктритите от нас неща. Философът Кен Уилбър35, основен представител на течението трансперсонална психология, издаде сборник мистични есета, написани от известни физици, някои от които носители на Нобелова награда. В тях те приемат за по-вероятно идеалистическото виждане на Платон36 за вселената, отколкото материализма на Демокрит 37. Един от тях, сър Джеймс Джин 38 стига до извода, че най-добрият начин да бъде описана вселената е като я приемем като мисъл в ума на някакъв вечен дух. Друг физик, сър Артър Едингтън39 заявява съвсем сериозно, че светът е изграден от „ментална материя“.

Откритията на съвременната физика са съвместими с мистичното виждане на вселената, където човек констатира под формата на експеримент, че е едно цяло с нея. Това провокира някои мислители да допуснат възможността да опознаят природата от мистична перспектива, разкъсвайки , чрез единението си с вселената, дуалността между наблюдател и наблюдавано. Физици с доказан авторитет са изненадани от любопитната паралелност на техните открития и мистичните описания на реалността. Тези прилики стоят в основата на книгата „Дао на физиката“ на Фритъоф Капра 40 и „Танцът на майсторите У Ли“ 41 на Гари Зукав.

В края на века се забелязва възраждане и съзнателно развитие на интуицията чрез съзерцателни техники. В управлението на бизнеса все повече нараства интереса за развитие и по-добро приложение на възможностите на дясното полукълбо на мозъка, за разгръщане творческите възможности на човека. По пътя на интуицията откриваме, че има по-кратки пътища от сензорно-рационалните, за да бъде обхваната същността на реалността в нейната сложност. Любопитно е, че изследванията в административната сфера сочат единодушно, че преуспяващите в бизнеса използват повече интуитивно-рационалните системи за вземане на решения, отколкото научните методи. Въпреки това, в образователната система не съществува програма за развитие на интуицията.

Започваме да откриваме значението на холистична, няма/безсловестна/ и на пръв поглед противоречива парадоксална логика на дясното полукълбо , която открива истини в такива безмислени фрази като „любовта е вечна, докато трае“. Този начин да се възприема реалността, като се използват различни от Аристотеловата логика схеми ни доближава додревните източни мислители и до философията на Хераклит43. Парадоксалната логика ни помага да навлезем в свят, където противоположностите не са в противоречие, а съществуват в реалист, където не са необходими крайни решения.

Даваме си сметка, че формулата на Айнщайн, че Е=МV2, включва в себе си една „призрачна“ вселена, изградена от енергия. Тази концепция за света започва да си проправя път във всички посоки на живота, от медицината, психотерапията до космическите изследвания.

„Неделимият“ атом бе разделен на множество елементарни частици, без все още да се стигнало и може би никога няма да се стигне до най-малката неделима частица. Къде отиде твърдостта на материята? Вселената се оказа изградена от енергия в непрестанен процес на съзидание и разрушение.

Английският биолог Рупърт Шелдрейк44 стига до предположението, че природата има памет и наподобява огромен компютър, където си взаимодействаме със законите на вселената. Според Шелдрейк тези закони не са предопределени, а са нещо като навици, които се утвърждават чрез повторение и еволюират. Това той нарича морфичен резонанс. Ако се докаже тази хипотеза, би означавало, че мисълта и волята могат да въздействат върху материята и освен това, ние сме част от универсална ментална мрежа. Тогава ние не сме обикновени пасивни субекти, а участваме активно в еволюцията на вселената.

Иля Пригожин 45, Нобелов лауреат по химия за 1977 г. със своята теория за разсеяните структури доказва, че нито една реалност не може да бъде разбрана, ако не бъде свързана с друга, от по-високо ниво, потенциално обхващаща долната. Интерпретира втория закон на термодинамиката с твърдението, че ентропията не винаги означава разрушение на дадена система, защото тя може да еволюира до по-висши нива. От хаоса се ражда порядъка. Създава понятието „вектор на времето“ :“Времето е необратимо по принцип, резултат е от сбора на неопределени обстоятелства. То е нестабилна динамична система и играе роля на създател на реалността, която е само една от много възможности.“ Новите структури са по-сложни и по-нестабилни и от зараждането си не престават да еволюират. Затова се нуждаят от по-голяма интеграция със околната среда, за да могат да оцелеят и да се развиват. Създава се така наречената обща теория на системите или теория на хаоса. Хаос не е синоним на анархия, напротив, синоним е на висш порядък, най-съвършения, за който може да се мечтае, толкова съвършен, че е неразбираем за нашия ограничен човешки ум. По този въпрос Айнщайн 46 казва , че „…проблемите трябва да бъдат разрешавани на ниво на мислене, различно от това, на което са били породени“. Дисипативните системи са самоорганизиращи се, непредсказуеми, тъй като трансформациите изменят радикално вътрешната структура на системата без явна причина и логика : „… ако знаем началното състояние на системата, процесите, които се извършват в нея и крайните условия, не можем да предвидим какъв режим на работа ще избере тази система“.

Бел 47 доказа теоремата за нелокалните връзки в квантовата фицика и с това постави много въпроси, най-вече за ефирното информационно поле, което пронизва всички следващи нива на реалност.

В деветдесетте години на миналия век учените откриха петото фундаментално взаимодействие в космоса – информационното. Негова проява са торсионните полета, носители на информацията в финия свят. На тази основа се изгради теорията на полето, която прерастна в теория на физическия вакуум. Появи се възможност да се моделират съзнанието и мисленето във формата на торсионни полета. Последните научни изследвания показват, че съзнанието и мисленето имат материална основа под формата на единно поле. Според руският физик А. Е. Акимов48 „изучавайки задълбочено физиката на единното поле /на физическия вакуум/ може да бъде разбрана природата на съзнанието, на мисленето и на колективния разум”. Така науката откри един нов облик на старата вселена и откри нови предизвикателства пред човешкия ум и съзнание. Смисълът на новата космовизия не е да отрие един нов свят, а да го види по нов начин, както самоидцуциращото се и непрестанно еволюиращо колективно човешко съзнание е готово да възприеме. Човешката природа е отворена за постоянни трансформации и извисявания. Тя сама открива себе си и се учи от всяко ново откритие. Или както казва Мерилин Фергюсън 49 в „Съзаклятието на Водолея“: „Новата парадигма не означава повече знание, а ново познание.“

  1. ГЛОБАЛНИ ТЕХНОЛОГИИ ИЛИ ТРЕТАТА ВЪЛНА
  2. ГЛОБАЛИЗАЦИЯ НА ТЕХНОЛОГИИТЕ

Проблемите, които поставя бързия технологичен напредък днес са тема на „Шок от бъдещето“50 на Алвин Тофлър. Той започва книгата с уточняване причините за тази скорост на промените: „…хилядолетия и векове са преминали в трудно забележима от отделния човек еволюция и тогава внезапно в наше време настъпва едно взривно разкъсване на всички предели, един фантастичен отскок напред… Причината за тази взривна промяна е, че технологията се самовъзбужда. Технологията прави възможно създаването на още повече технология, както можем да видим, ако за миг хвърлим поглед към процеса на обновление. Технологичното обновление се състои от три стадия, свързани в самовъзбуждащ се цикъл. Първият е появата на творческо, но осъществимо хрумване. Вторият е практическото му осъществяване. Третият е общественото му приложение. Процесът се завършва, кръгът се затваря, когато разпространената в обществото технология, овеществила новото хрумване, на свой ред стимулира появата на ново творческо хрумване.“

Тези безконечни флуктуации, според Едгар Морен31, създават една нова структура. Тук не става въпрос за надмощието на една или друга човешка позиция, а тяхното противоречащо си съвместяване, на взаимно допълване на форми, структури и организации, които в преплитаща се сложност стават основа за изплуването на една нова структура. В този смисъл сблъсъкът на антагонистичните противоположности става генератор, а не препятствие в историческото развитие на обществото.

„Нуждаем се от обединяване на нашата интелигентност не централизирано и авторитарно, а поощрявайки диалога, основан на информацията, споделена и насочена към единство на стратегиите за оцеляването и благополучието ни като индивиди и като общество.“Това е мнението на Карл Дъч32, според когото най-ценното качество на информационните технологии е, че могат да бъдат сателити на колективното ни съзнание, които да следят и да откриват социалните нужди като спътниците, които следят екологичната обстановка на земята.

  1. ИНФОСФЕРА

Двадесети век се характеризира с огромен напредък в познанието и развитието на средствата за комуникация, които ускоряват техния обмен и разпространение. През 1955 г. в САЩ има повече работници в третия сектор, този на услугите, отколкото в първи и втори сектор взети заедно. Ако говорим с понятията на Алвин Тофлър 53, именно този фактор определя преминаването на „втората вълна“ към „третата вълна“ или от ерата на индустриализацията към ерата на информацията. През 1997 г. се оказва, че повече от половината американска работна ръка е концентрирана в информационния бизнес. Така се ражда новата епоха с новите изисквания.

„Когато информацията стане по-важна от всякога, новата цивилизация ще преструктурира образованието, ще редефинира научните изследвания и най-вече, ще реорганизира средствата за комуникация. Настоящите средства за комуникация, както печатни, така или електронни, са напълно неадекватни за да се справят с товара да комуникациите и да осигурят културното разнообразие, необходимо за оцеляването. Вместо да бъдем културно доминирани от няколко средства за масова комуникация, цивилизацията от третата вълна ще се уповава на интерактивни и индивидуални средства, въвеждайки една изцяло различна имагинерност и често високо деперсоналиризирана вътре и извън главния поток на обществото.“

Всички нишки са се съединили, всички сигнали вървят по общи канали, всички послания стават еднакво достъпни за човека чрез новите технологии и комуникационни средства. Така всички комуникационни процеси се концентрират и се заплитат в сложна плетка, която обгръща нашата планета като една нова сфера: „инфосфера“.

Как се развива тази инфосфера? Според В. Дизар54: “ Може да се разгледа като прогресия в три етапа, която започва с промени в производството на основна информация и на индустриите за разпространението й; това води до по-висока степен на сферите, обслужващи други производства и самото правителство и накрая преминава към една по-широка гама от информационни услуги на ниво консуматор.“ На първия етап отговаря развитието на големи предприятия производители на хардуер и софтуер, както и трансформацията в големите бази информационни банки. На втория етап отговаря развитието, информатизирането и контрол на масовото обслужване като например електронни преводи на фондове / кредитни карти, банкови операции и др./ услуги в здравеопазването, набирането на данъци, обучение по компютърен път и т.н.

Тези два етапа са в напреднала фаза в развитите страни, а през следващите десетина години ще видим в действие и третата фаза или пълноценна информационна мрежа на ниво консуматор.

Франсис Фукуяма55 пише така в „Големият разлом“: “ Едно общество изградено върху информацията, е склонно към нарастващо производство на двете неща, които хората ценят най-високо в днешната демокрация: свобода и равенство…Преходът към информационно общество бе възпят буквално от всички, които пишат или говорят за него. Тъй различни в политическо отношение коментатори като Джордж Гилдър, Нют Гингрич, Ал Гор, Алвин и Хайди Тофлър и Никълъс Негропонте смятат, че тези промени са добри за благоденствието, за демокрацията и свободата, за обществото като цяло. Без съмнение много от предимствата на информационното общество са ясни, но дали всички негови последствия непременно са все така положителни?“

  1. ПСИХОСФЕРА.

3.1. ГЛОБАЛНА МРЕЖА

Не можем да постигнем решителен прогрес в нашите разбирания за света, ако стоим на ниво нула /по скалата за разума на Грегьри Бейтсън 56/. Няма да можем да изплуваме над живите същества и да видим Живота, да се издигнем над хората и да видим човечеството, могъщата физическа действителност, в която се носят, +–въздействат си и се взаимосвързват всички индивидуални мисли, докато оформят едно общо съзнание около Земята.

Комуникационните мрежи и нарастващото значение на информацията за културата и икономиката не са случайни явления, а съгласно мнението на Тейяр дьо Шарден37, са продукт на еволюционен закон. Рано или късно човечеството ще достигне до нова ера със сили, стремящи се да преминат границата на еволюционния процес на индивидуация: “ Към края на деветнадесети век е било възожно да се постави сериозно въпроса дали хоминизацията не е наближавала към крайната си фаза, чрез процесите на пулверизация и разтрошаване. През тази епоха… взаимното обособяване на човешките частици, екзалтирани в егоистичните си тенденции от първото установяване на една на практика универсална култура, е било максимално насърчавано.“

„И така, точно по това време започват да се появяват на хоризонта, като облаци, натежали едновременно от бури и обещания, все още неподозираните големи сили на пълното обединяване.“

Човечеството се сгъстява в демографския растеж, като едновременно се увеличава „психическата му температура“58. Това го е накарало да потърси механизми, които в същото време да му позволят хармонизирането на неговите компоненти и по-голямата им вътрешна свобода. Получава се смесване и така нараства силата на разсъждение. Познанието нараства и се обменя все по-бързо и масово. Сферата на информация или в перспективата на Тейяр дьо Шар ден, сферата на познанието все по-осезателно обгръща планетата.

3.2. ПЕРСОНИФИКАЦИЯ

Но в тази нова сфера, човешката същност е засегната пряко и цялостно много повече от когато и да било. След еднаквото формиране, което донесе индустриалната ера, новата инфосфера предоставя на човека една много по-сложна представа за самия него и го изтласква към по-силна диференциация. Според Тофлър59 „не можем да трансформираме всички наши средства за комуникация и да очакваме да сме все така непроменени като личности. Една революция в средствата за комуникация трябва да означава и революция в психиката. По време на втората вълна, хората се кьпеха в серийно произведеното имагинерно море. Едни, относително малко и централно произведени вестници, списания, радио и телевизионни програми и филми подхранваха така нареченото от критиците монолитно съзнание. Индивидите бяха подтиквани непрекъснато да се сравняват с относително малък брой модели и да оценяват своя начин на живот с малко други възможности. Впоследствие гамата от стилове на личности, одобрени от обществото, стана много ограничена. Актуалната демасовизация на средствата за комуникация предлага ослепително разнообразие на модели и стилове на живот, с които да се сравняваме.“

„Освен това, тези нови средства за комуникация не ни осигуряват добре оформени фрагменти, а раздробени фрагменти и частици от картини. Вместо да ни се дават кохерентни идентичности, сред които да избираме, се изисква ние да сглобяваме един модулен Аз. Това е много по-трудно и обяснява защо толкова милиони хора търсят отчаяно някаква идентичност. Задълбочени в това усилие, ние развиваме едно сублимирано съзнание за нашата собствена идентичност, на чертите, които ни правят уникални. Така се променя представата, която имаме за себе си. Изискваме да бъдем забелязани и зачитани като индивиди.“

До скоро менталната реалност на съзнанието и конкретната реалност на материалния свят бяха ясно разграничени. Светът на фантазиите, легендите и приказките беше ясно обособен. Днес, обаче, с шеметното разширяване и заплитане на средствата за масова информация положението бавно но необратимо се променя. Постепенно се размиват границите между всички тези реалности и съвременният човек трудно може да разграничи дали радиото съобщава за нашествие на извънземни или слуша радиопиеса по Х. Уелс, не знае какво наблюдава по СNN, екшън или наистина два небостъргача в центъра на демокрацията и свободния свят на инициативата рухват реално и погребват хиляди реално съществуващи и мислещи хора. Всичко се промени в средата, на двадесети век, когато телевизията стигна до милиарди домове, предоставяйки моментална виртуална връзка със събитията от цял свят. Оттогава, не само хората без критично мислене, но и онези, които го имат започнаха да се затрудняват да разграничат реалното от_виртуалното. Пространствено-времевата ориентация сякаш загуби приоритет, изместена от взаимоотношенията, комуникациите и самоидентификацията на човека, групата, етноса и човечеството.

Електронните медии придават нов израз на социалната и културната обстановка, където съвременното и глобалното са двете страни на една и съща монета. Средствата за комуникации трансформират полето на масово общуване, предоставяйки нови средства и нови науки за изграждането на представа за всеки човек и за света като цяло. Електронните медии се превръщат в оръдия, достъпни за всички нива на обществото за всякакъв тип хора, за експериментиране с изграждането на идентичност и на представата на личността.

Мисълта на Тейяр дьо Шар ден 61 тук надминава дихотомията, която предлага Тофлър, между униформация / във втората вълна/ и индивидуация / в третата/: “ Водени от играта на нашия растеж, ние се намираме в двойствената необходимост да се задълбочим в самите себе си и едновременно по някакъв начин да обхванем и това, което ни заобикаля. Затова, несъмнено става така, че тези две действия не са толкова противоположни колкото изглеждат, а са свързани хармонично в едно единствено дълбоко действие. Човек отбягва да се свързва с друг човек, защото се страхува неговата личност да не се стопи при споделянето. Опитва се да расте, като се усамотява. Но ако всемирът е органично възможен, противоположното е истинското. Отдаването на нашето същество в никакъв случай не заплашва нашето аз, а дава като резултат неговото усъвършенстване.“

С тези идеи Тейяр дьо Шарден става предвестник на неясната логика или квантовите модели за възприемане на света. Тук А не е различно от Б, а всяка една величина може да бъде част от другата и едновременно да обхващат цялото. Противоположностите съществуват едновременно и така генерират порядък от по­висше ниво.

V.СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕЧСКА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

  1. РЕАЛНОСТ В ПАРАМЕТРИ И ВИДИМИ ЯВЛЕНИЯ. ЗА И ПРОТИВ ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА.

Макар че глобализацията е модерен термин, трябва да си припомним, че капитализмът винаги е бил глобален. Кризата на фордизма през седемдесетте подтикна капитализъма да търси нови стратегии за своята експанзия. Те се изразиха във внедряване на нови технологии и работни програми, които да осигурят на капитала нова революционна технология за излизане на нови пазари и източници на печалби; но също така едно изместване на социалното разпределение на постъпления в полза на капитала, дезинтеграция на социалната държава и разрушаване на социалните отговорности, свързани с нея.

Като говорим за глобализация, е наложително да прибегнем до различни виждания. Едното се отнася до нейната реалност, като конкретно и разбираемо явление, което се проявява по различен начин или параметри: а/ икономиката, като свободен трафик на стоки, блага и услуги; б/ производство и технологии, като внедряването на нови технологии и интернационализирането на производството; в/ политически стратегии, които утвърждават победата на либералния демократичен модел; г/ идеология и култура – по посока на универсализирането на определени стойностни модели и т.н.

Основните тенденции, които преобладават в социално-политическия живот на света са следните:

  1. Разпространение на либералната демокрация: тя даде на много повече хора правото свободно да изразяват своето мнение и разкри пред тях нови възможности за участие. Но в същото време породи ново социално разделение, предизвиквайки в някои случаи етнически или териториални конфликти.
  2. Пазарен либерализъм: от средата на седемдесетте, пазарният либерализъм се превърна в господстваща идеология. Това донесе положителни резултати по отношение ефективността на производството, но също така позволи засилване позициите на вече могъщите на пазара, включително част от националния и международния елит, както и кредитиращите страни и международни финансови институции, за сметка на бедните държави и групировки.
  3. Интеграция на глобалната икономика: Капиталът, работната сила и стоките сега се трансферират през националните граници много по-бързо, отколкото преди, разгръщайки много по-ожесточена международна конкуренция.
  4. Трансформация на производствените системи и трудовите пазари: Понастоящем промишлеността се крепи на по-малки и по-гъвкави производствени системи. Също така е по-вероятно работниците да се оттеглят към сектора на услугите и да работят на разпокъсано работно време или да се включат към свободния сектор, изгубвайки до голяма степен потенциала, който имат, за да се организират; също така намаляват възможностите на държавата да прилага нормите за защита на работниците, да събере данъците и да финансира програми за подобряване благосъстоянието на населението.
  5. Скоростта на технологични промени: Компютаризирането на производствените и комуникационните системи продължава да прекроява трудовите отношения, елиминирайки много работни места и създавайки нови и да подбужда нови отношения на власт вътре и между държавите.
  6. Революцията в средствата за комуникация и консуматорството: Днес, средствата за масова комуникация са толкова убедителни и пробивни, че прояждат националните култури и традиционните ценности; новинарските им програми не само информират за събитията, но и спомагат за определяне посоката на тяхното развитие.

Изглежда, сякаш тези събития са неизбежни: предопределена форма на техническа и културна еволюция. Но на практика тази еволюция беше силно повлияна от икономическата и политическата програма на развитите индустриални държави.

Освен това тази програма също се променя. През първите десетилетия на втората половина на двадесети век, повечето от развитите страни следваха „националистична“ линия на благополучие, за да осигурят пълна заетост и социална защита на своите граждани. Но след поскъпването на петрола през седемдесетте, рецесията през осемдесетте и поредицата от фискални кризи, индустриалните нации снижиха нивото на благосъстояние и разкрепостиха икономиките си. Най-богатите страни препратиха тези политически промени към другите страни чрез международното си търговско и финансово господство и чрез контрол над институции като Международния валутен фонд и Световната банка. И така, когато богатите страни прокарваха национална политика за благополучие, развиващите се страни до голяма степен последваха тази линия. После, когато индустриалните държави направиха завой към неолиберална политика, много от по-слабо развитите страни бяха подмамени да направят същото.

Повратната точка беше кризата през осемдесетте, когато страните длъжници трябваше да се подчинят на условията, поставени от международните финансови институции. Оттогава МВФ и СБ изискват от тези страни да „съгласуват“ икономиките си. Това не само ще рече да генерират свръхизнос, предназначен за погасяване на външния дълг, но най-вече да преструктурират икономиките си съобразно неолибералните предначертания: премахвайки нормите върху икономиката, приватизирайки държавните предприятия и съкращавайки социалните разходи.

Глобализацията ни дава възможност да извършим социални и политически операции, които надхвърлят регионалните и държавните граници. Вярно е, че днес могат да се изредят редица източника на подтисничество, но също така и множество огнища на съпротива срещу него. Това са отговорите на социалните движения в постсъвременния свят и експериментите в политическото развитие и местните и автономни борби. Не е възможна социална трансформация без съпричастност, критичност и културна ответност на самото общество. Ако няма политическа воля да се постигне по-високо ниво на социално развитие, съразмерно с технологиите, пазарите и финансите, гражданите трябва да вземат в ръце реформата на политическите структури. Отговорът на различни неправителствени организации на сесиите на МВФ и СБ в Сиатъл, Прага и Буенос Айрес е още едно доказателство, че глобализацията, така както се развива до момента, остава извън рамките на гражданското общество. По настоящем обаче прави опити да използва средствата за икономическа власт и да овласти гражданите като членове на една голяма световна общност, на още една надиндивидуална реалност.

В своите програми за структурни корекции МВФ и МБ изхождат от представата за идеална държава, в която икономиката може да са саморегулира до голяма степен чрез свободна конкуренция ,а обществения сектор само ще трябва да осигури минимално необходимите услуги за функционирането на частните предприятия и за защитата на най-слабите в обществото. Макар че тази представа не отговаря на нито една страна на земята, международните агенции се опитаха да наложат този стилизиран модел на десетки държави. Почти във всички случаи това коригиране наложи дефлационна политика и орязване на социалните програми, което предизвика още по-голямо обедняване. Привържениците на това коригиране предположиха, че тези пречки са временни, че краткосрочните социални разходи могат да се компенсират с дългосрочни икономически печалби. Не взеха под внимание обаче, че социалните загуби могат да провалят икономическите цели. Най-очебийният резултат от това беше общественото недоволство: в много от страните, в които се прилагаше политиката на корекции, се стигна до обществени протести срещу МВФ, най-вече в резултат на повишаването цените на хранителните стоки и транспорта. В същото време си даваха сметка, че икономиката и нейните институции не се съобразяват с теоретичните постановки за поведение на пазара.

Една от причините беше, че реформите се базираха на фалшиви предположения за естеството на обществените и частните институции.

Бе надценена гъвкавостта и ефективността на частния сектор, а от друга страна корекциите твърде много отслабиха много държавни институции, че не успяха да приложат адекватно коригиращите мерки.

Хората също прилагаха множество стратегии за адаптиране към кризата, които не винаги отговаряха на предписанията на модела за корекции. Държавните служители например, при съкращаване на реалното заплащане, се опитаха да попълнят приходите си чрез допълнителна работа или подкупи. Работниците с ниски заплати, в някои страни организираха собствени стопанства. В по-слабо развитите страни само единици можеха да се облагодетелстват от новите възможности, които предложи свободния пазар, но жизненият стандарт на повечето хора се снижи значително. Всичко това попречи за стабилизирането на обществената интеграция и бъдещето развитие на човечеството.

В края на осемдесетте , когато много от програмите претърпяха провал, МВФ и МБ промениха до известна степен подхода си и започнаха повече да вземат под внимание социалните и институционални аспекти. Въпреки това тези великански надправителствени финансови коректори продължават да действат от позицията на принудата и в защита не на обществото, а на надчовешки, чисто финансови и политически интереси.

Робърт Пърсиг62 пише следното в „Лайла“: „Биологичният човек не изобретява градовете и обществата, също както прасетата и пилетата не изобретяват стопанина, който ги храни. Силата на еволюционното сътворяване не се съдържа във веществото. Веществото е само един вид статичен модел, който сътворяващата сила оставя след себе си. Градът е друг статичен модел, който сътворяващата сила оставя. Той е изграден от вещество, ала веществото не го е създало само по себе си. Нито пък негов създател е биологичният организъм, наречен „човек“. Градът е по-висш модел в сравнение с веществото или биологичния модел, наречен „човек“. Както биологията експлоатира веществото за свои цели, така социалният модел, наречен „град“, експлоатира биологията за собствени цели. Както стопанинът отглежда крави с единствената цел да ги изяде, така този модел отглежда живи човешки тела само за да ги погълне. Точно това прави Великанът. Превръща натрупаната биологична енергия в подходящи за самия него форми.“

  1. ЧОВЕШКАТА СТРАНА НА СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ.

За голяма част от населението и за многобройни общности, разширяването на пазарите в глобален мащаб се оказа катастрофално и принуди много хора да емигрират в търсене на по-добър живот. Повечето от преселниците са от развиващите се страни, от селските райони към градските. Освен тях има и друг тип емигранти, потърсили убежище заради глад, суша, война, природни бедствия и др. В края на 1993 г. има шестнадесет милиона бежанци, много от които останаха да пребивават временно в съседни на тях, също слабо развити страни.

Индустриалните държави са обезпокоени повече от онези преселници, които идват отдалеч с надеждата да останат временно или за постоянно в по-богатите държави. През 1993 г. сто милиона души живеят извън родните си страни. Разбира се, международната миграция не е нищо ново, но изглежда придобива нова форма и нови характеристики. И днес, в селските райони човек може да види картини, които неминуемо подтикват миграцията към индустриализиралите райони. Освен това, етническото напрежение в много страни принуждават малцинствените групи да търсят по-добър живот в други страни.

Международната миграция има силно влияние както в страните, които експулсират население, така и които ги приемат. За първите печалбата идва от средствата, които бежанците изпращат за близките си. Международните парични преводи достигат днес седемдесет милиарда долара годишно. Разбира се, не всичко е печалба, защото от тези страни имигрират квалифицирани и способни хора. За страните приемници изгодата е с обратен знак. Те получават добре подготвена работна ръка, която може да попълни и най-нежеланите нископлатени места. В продължение на десетилетия много държави широко отваряха границите си за емигранти, които третираха като временно пребиваващи и бяха сигурни, че един ден могат да върнат обратно в техните страни. Но през седемдесетте рецесията промени панорамата. Държавите, приемащи емигранти станаха много взискателни по отношение на подбора. Но дори така, не успяха да изтласкат нежеланите гости. Смята се, че в САЩ има около два милиона и половина нелегално пребиваващи, а в Европа, около три милиона. Сега, най-силните емигрантски потоци вървят от Латинска Америка към САЩ и Канада, както от Северна и Западна Африка и от Източна Европа към Западна Европа.

Глобализацията оказва влияние също така върху факта, че престъпността придобива транснационални размери. Престъпниците са първите, които се възползват от всяко отслабване на контрола по националните граници и от напредъка в транспорта и комуникациите. Трафикът на дрога и прането на пари са две от от най-разпространените престъпни деяния. Повече от сто милиарда долара от дрога се „изпират“ годишно в Европа и Северна Америка. Но цифрите са относителни, липсва възможност за регистриране на истинската престъпност по много причини, така че светът вижда само върха на айсберга на престъпността. Въпреки това, престъпността се вписва в нормите на всяка отделна държава и борбата срещу нея трябва да изхожда от икономическия и социален контекст, който поражда тази престъпност.

Глобализацията и преди всичко разпадането на някои общности като Съветския съюз и социалистическия блок пробудиха етническите конфликти. Много от тези спорове прерастваха във войни През 1993 г. съществуват 52 конфликта в 42 държави от Източна Европа, Централна Азия и Африка. Тук не става въпрос за формални битки между войскови подразделения, а са въвлечени големи групи от цивилното население и се касае за изключителна бруталност и колективно насилие. Траят с десетки години и се подклаждат както от вътрешни, така и от външни интереси.

Формалните връзки между държавата и обществото отслабват все повече и се изместват от неясни споразумения, които включват нов тип социални групировки и съюзи. Този процес се засили от неолибералните реформатори, които атакуваха идеологически държавата по отношение на неадекватността й в областта на икономиката. Наред с отслабването на държавната власт, политическите партии станаха по дифузни и фрагментарни. Много от тях заеха центристки позиция, като някои от бившите комунистически партии, а също така и някои социалдемократически партии в Европа, и партии от левицата в Латинска Америка. Тези промени създадоха много по-уязвими политически партии, които много трудно ще запазят в бъдеще своите привърженици. Във времето, когато средствата за масово осведомяване отразяват широко всякакъв вид информация, на електората се влияе най-вече чрез аргументи и дебати по същество, отколкото с появата по телевизията на харизматични лидери.

Много от отслабените звена в държавната власт се изместват от функциите на неправителствените организации, които успяват да съвместят глобалните и локалните проблеми и интереси, да се поставят по-близо до общочовешките проблеми, отколкото да защитават глобалните надчовешки структури.

Светът се развива към непознати територии. Технологичната промяна изтласква човечеството напред, пораждайки много социални, политически и морални неизвестни, които стават все по-сложни и все по-малко хора се чувстват способни да им отговорят. В същото време много от онези институции, които водеха човечеството през последните петдесет години, се оказват все по-неефективни и неадекватни. Идеалите и стремежите бързо се променят и хората изграждат нови взаимоотношения.

В един предходен етап от историята на човечеството, при подобна ситуация на промени и нестабилност, роди идеята за национално гражданство. По време на индустриалната революция, обществата, които вътрешно се разединиха от бързата експанзия на пазарите и разпадането на традиционните институции потърсиха нови основи за възстановяване на обществената солидарност. Модерната форма на идентичност и взаимна подкрепа, която се роди от това усилие и която свърши добра работа на съвременните демократични държави, беше концепцията за гражданство.

Гражданството като обществена институция има три основни цели: равенство по отношение на човешките права като колектив и на отделната личност като гражданин; свободно политическо и универсално участие; отговорност на държавата да осигурява адекватно ниво на благополучие. Сега, сякаш дойде момента, тези принципи да достигнат международни размери, да се постигне глобално или световно гражданство.

Това означава да бъде продължен един естествен процес, който се извършва независимо от „за“ и „против“ на различни нива. Така е например, по отношение на човешките права. Когато световната общественост възнегодува срещу глада и геноцида в дадена точка на планетата, това означава, че се признава основното право на всеки човек на живот и свобода, които никой няма право да погазва. В същото време се засилва тенденцията за опазване на тясно регионалните, етнически, културни и тясно национални особености, които гарантират чувството за идентичност на отделния човек и принадлежността му към уникална микроцивилизация, която му дава опорните точки за ориентация в сложната пространствено-времева холограма на промените.

  1. Бауман63 пише следното: „Терминът „пространствено-времево съкръщаване“ обхваща протичащото сега многостранно преобразуване на параметрите на човешката ситуация. Щом веднъж социалните причини, за това съкращаване и резултатите от него са разгледани, ще стане очевидно, че на глобализиращите процеси им липсва предполаганото от всички единство на влиянието. Начините на използване на времето и пространството са рязко диференцирани, също както и диференциращи. Глобализацията колкото разделя, толкова, и обединява; тя разделя, обединявайки – причините за разделението съвпадат с причините, които съдействат за унифицирането на света. Заедно с появата на планетарното измерение на бизнеса на финансовият търговския и информационния поток, задвижен е и „локализиращ „, фиксиращ мястото процес. Между тези два тясно свързани процеса са рязко разграничени екзистенциалните условия на цели поколения и на различните сегменти във всяко едно от тях. Това, което се явява като глобализация за едни, означава локализация за други; сигнализирайки за нова свобода при някои, за много други то става неканена и жестока участ. Подвижността се издига до ранга на най-висшата всред желаните ценности, а свободата да се придвижваш – постоянно дефицитна и неравномерно разпределяна стока – бързо става главният стратифициращ фактор в нашето късномодерно или постмодерно време.“

Персонализацията чрез обединяването /комуникация и себеотдаване/ е основна нишка във философията на Тейяр дьо Шарден 64 и се стреми към една и съща духовна цел – еволюцията на вселената: „Така се появява отново, което е не само в дъното, но и над самите нас, законът на фундаменталната конвергенция. Обединяването ни е превърнало в хора, организирайки под контрола на един мислещ дух, смътните сили на материята. Освен това ще ни направи свърхчовеци, като ни превърне в елементи, подчинени на една свръх душа. Вътрешното обединение ни е персонализирало до този момент. Сега идва обединението отвън, което ще ни надперсонализира.“

З. НОВА СОЦИАЛНА ПАРАДИГМА

А. Тойнби 65 в „Изследване на историята“ пише: „Но нито една нация или държава в Европа няма история, която сама да обяснява себе си…Последователността на историята…не е последователност, която може да се проследи в живота на отделен индивид. Тя по-скоро е последователност от животите на редуващи се поколения…“

Няколко са главните социално-политически събития, които бележат миналия век: двете световни войни, нацисткия и съветския тоталитаризъм, оръжията за масово унищожение /химическо, биологическо и ядрено/, деколонизирането на неевропейските държави, демографския взрив, обедняването на милиони човешки същества, екологичната криза, предизвикана от индустриализацията и масовата консумация, шеметното разпадане на патриархата, глобализацията на икономиката, политиката и културата и много тясно свързано с това, големите научни и технически открития / от ядрената физика до телевизията, от глобалната екология до генното инженерство/, които радикално промениха живота ни и разбирането ни за света.

Всички тези събития промениха облика на съвремието. През последните десетилетия се наложи идеята, че съвремеността достигна своя край, или поне навлиза в нова фаза на развитие. Докато някои автора говорят за постсъвременност, други предпочитат да говорят за късна, вторична или отразена съвременност. Като цяло се заговори за нова социална теория, която има претенциите да предостави друг тип средства за управление, разбиране и узаконяване на обществените институции и социалните движения, които се появяват като една нова колективна реалност.

  1. На първо място се постави под въпрос концепцията за линейността на историята и се отхвърли съществуването на предполагаеми закони и етапи в социалната еволюция. От една страна бе признат конюктурния характер на историческите процеси, включително процеса на модернизация на Запада; призна се най-вече вероятностния и сингулярен характер на този процес и оттам станаха спорни претенциите му за универсалност и необходимост. От друга страна се наблюдава факта, че традиция и новост не си противостоят, а се съчетават и пренареждат взаимно. Това обяснява защо в толкова модерни общества могат да се зародят толкова различни социални движения като религиозен фундаментализъм и екологичен консерватизъм.
  2. На второ място се постави под въпрос концепцията за радикален процес на глобализация на обществените отношения, което го превръща в обикновено еднопосочно движение на експанзия от страна на модерния Запад. Напротив, глобалното общество се анализира като многовълново и мултикултурно, където глобалното и локалното взаимно си въздействат, като слагат началото на различни междукултурни форми на смесване и конфликти. Така, нарастващият космополитизъм на обществените отношения и подновената локализация на националните идентичности не се изключват, а се съчетават и подсилват взаимно.
  3. Процесът на модернизация вече не се разбира като цивилизационен, умиротворителен и морализиращ процес на социални отношения, а като морално амбивалентен, който позволява едновременно да съществуват нови форми на насилие и нови форми на съжителство. Двадесети век изобрети фалшиви техники за господство и унищожение, причини масов геноцид, измисли оръжия, способни да унищожат цялото човечество само за миг, постави милиони човешки същества в унижение и нищета. В отговор на всичко това, може би се роди ООН, която провъзгласи ниверсалната декларация за правата на човека и направи първите стъпки към изграждането на планетарна политическа общност.
  4. Процесът на модернизация престана да се смята за линеен и едностранчив процес за овладяване на природата чрез промишлеността и научно-техническите открития. На първо място, защото това овладяване на природата е подчинено на една технологична амбивалентност: всички тези изобретения, предназначени да осигурят или засилят тази власт пораждат в същото време непредвидими и неконтролируеми вторични ефекти. На второ място, защото историческата връзка между човек и природа е основана на взаимодействие и коеволюция в рамките на една земна екосистема. Тя интегрира както „естествените“ процеси на биосферата, така и „изкуствените“ процеси на техносферата и нейното глобално равновесие не може да бъде нарушено, без да застраши оцеляването на самия човешки род.
  5. Накрая, като следствие на всичко казано дотук, се постави под въпрос концепцията за функционалност на обществото, следствие която се подразбира функционалната диференциация и координация между различните социални подсистеми: държава, пазар, семейство и културни институции /образование, изследвания, комуникации/. Тези подсистеми не са автономни, нито се координират като единно цяло, а си взаимодействат и трансформират взаимно, като изграждат мрежа от флуидни и сложни взаимодействия, които не престават да се изменят вътрешно. Този ретикуларен модел позволява да се разглежда динамиката на социалните отношения като едно постоянно напрежение между центробежните и центростремителните сили, между равновесието и конфликта, между реда и хаоса.

За да бъде разбрано обществото като една сложна, многомерна и глобална реалност, трябва да го разгледаме в неговото взаимодействие. Няма да е пълна картината ако бъдат разделени явленията и изолирани променливите една от друга. Историята и контекстът са необходими за да се осмисли социалната реалност и когато говорим за тези две оси, става въпрос за широки, трудно обособими координати. Едгар Морен66 подчертава, че едно общество е нещо повече от даден контекст, той е едно организационно цяло, към което принадлежим. Земята е повече от даден контекст, тя е едно цяло, едновременно организиращо и дезорганизиращо, в което сме потопени.

Сложните системи не се адаптират към контекста, те се съединяват структурно в една динамика на взаимна промяна. Държавата отслабва, засилват се възможностите на неправителствените организации. Обществото, като колективен разум е самоосъзнаващо се и самоорганизиращо се. То изгражда динамични мрежи, където всяко събитие, поражда друго или въздейства върху много други. Ражда нови модели на глобално поведение, въз основа на взаимодействията между неговите елементи, както и на неговите елементи с околната среда. Тук не са толкова важни обектите, колкото отношенията. Връзки и взаимоотношенията, локални или нелокални, оформят едно информационно поле, в което всички сме участници.

В момент на криза системите и подсистемите в обществото се самовъзпроизвеждат като повтарят генетичния модел и въвеждат адаптивни стратегии във вътрешната организация. Най-изтъкнатият теоретик, автор на

се организира, за да осмисли и снижи сложността на околния свят“. В основата си неговата теория разграничава три типа автореферентни системи : отнасящи до живите системи, до психичните системи или касаещи човека като индивид, и до социалните системи. Всяка една се различава по особения начин, по който извършва своите действия и снижава сложността на респективните околни среди. Биологичните аспекти касаят живите системи, съзнанието – психичните системи, а комуникациите определят социалните системи . Между биологичната и съзнателната системи съществува непрекъснат обмен, като всяка система предоставя своята структура за да може всяка една да изгражда своя собствена сложност. Същото става между личност и общество. За да може едно общество да съществува, трябва да има личности, които въз основа на нейните структури, да изградят други нови, с форми на действие, които не се опират на индивидуалното съзнание, а на комуникацията.

„Обществото е автореферентна и самовъзпроизвеждаща се система. Първото качество се основава на способността й да се самоосъзнава и да се разграничава от заобикалящата я среда или по-точно казано, да определи своите граници, разграничавайки това „вътре“ от онова „отвън“. Това й позволява да си изгради селективен филтър за установяване на ред в хаоса от вероятни събития. Нейното самопроизводство касае способността й да генерира всички елементи, от които се нуждае за своите действия или иначе казано сама да изгради своята идентичност и отличителните си особености от околната среда.“ 68. Той разбира, че социалните системи не са съставени от личности, а от комуникации, генерирани на основата на един споделен смисъл. Следователно, хората не принадлежат на социалната система, а на нейната среда. Това не означава, че тя може да съществува без хората, но те са базата за изграждането на това по-високо ниво, каквото е социалната система.

Затова Луман твърди, че “психическите и социалните системи се появяват в процес на коеволюция като реалности, затворени по отношение на собствените си действия“. Пърсиг б9 обяснява така различните системи и нива на реалност: “ Всяко по-високо равнище се крепи на по-ниското, без обаче да е негово продължение. Напротив. По-високото равнище често се проявява като противоположност на по-ниското – налага се върху него и го контролира при всяка възможност заради собствените си цели.“70

Хесус Ибанес синтезира основната идея на Н. Луман така: „Обществото е „отношение на отношения“: вместо действия, комуникации /обществото не е изградено от хора, а от комуникации/. Това е системата на всички възможни целеви комуникации. Отричайки всякаква онтологична постановка – светът няма основа, и не съществува свят върху свят, действителността е съвкупност от възможности и вероятности, управляеми чрез избор: всека избор изгражда реалното и открива ветрило от нови възможности.“71

Декарт насочи научните търсения към разчленяване72. Днес науката и техниката са се отдалечили от изкуството философията и представата ни за света е фрагментарна. От мига, в който Гьодел ни предостави подробни доказателства за своята теорема за незавършеността, престанахме да търсим завършени и затворени теории, за сметка на една открита и еволюционна представа за света, в която нивата на реалност се вписват, а не се изключват.

Трансдисциплинарността приема кохерентността на всички нива, но не забравя, че е невъзможно те да бъдат наблюдавани всички едновременно, че проблемът за прехода от едно ниво към друго остава открит, както и този, за съгласуването между организационните нива. Човекът притежава интуитивен усет за това цяло, но тъй като е част от него, нито може да говори за него, нито още по-малко да го обясни.

В този ред на идеи, понятията за ниво на реалност и на организация забраняват свеждането на горното към долното. Така, нивото на съзнателни представи, тези на звукови, образни и др. картини, не могат да бъдат раздробени до електрохимични невронални феномени и обяснени с тях, макар и да са условие за появата на това горно ниво.

Ако отделните науки разкриват все по-дълбоко сложността на структурите и процесите в своята област, трансдисциплинарността разкрива друг аспект от сложността, тази на обмена и взаимоотношенията между елементите на вселената, земята и човека.

Андре Бургинъон 73 е на мнение, че „трансдисциплинарната мисъл се разгръща до размерите на една природосъобразна и хуманна холистична парадигма, която може да се прилага на всички нива на реалност. Наистина, след интелектуалната революция, въведена от теорията на относителността и от квантовата физика, научният свят непрекъснато се доближава до този на философията, човекознанието и метафизиката“.

„Трансдисциплинарността или вертикалният поглед през нивата на реалност си поставя за цел да осмисли мястото на човека в природата, начина, по който той осъзнава тези реалности и се себеосъзнава, да преориентира картезианския проект, обединявайки откъслечните познания и откритията в науката за развитието на човека и космоса.“

Шопенхауер74 казва по този повод следното: “ Задачата е не толкова да видиш неща, които никой не вижда, колкото да измислиш нещо ново за неща, които всички виждат, не по същия начин като тебе.“

  1. ГЛОБАЛНА НАУКА

1.ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНОСТ И ТРАНСДИСЦИПЛИНАРНОСТ

Според класическата мисъл съществуват само две възможни решения за изход от упадъка: социална революция или връщане към „златния век“.

Социалната революция бе експериментирана в продължение на целия предходен век и резултатите от нея бяха катастрофални. „Новият човек“ се оказа един тъжен и опустошен човек. Каквито и да са козметичните поправки, които несъмнено ще претърпи социалната революция, те няма да могат да изтрият от колективната памет истинската същност на този експеримент.

Връщането към „златния век“ все още не сме опитвали по простата причина, че все още сме открили такъв модел. Дори и да предположим, че такъв е съществувал в стари времена, това връщане към него трябва да бъде придружено с вътрешна догматична революция, една ретроспективна представа за социална революция.

Но както винаги има и трето решение. Това е хармонията в мисленето и знанията. Но дали това е възможно, след като двама специалисти в една и съща научна дисциплина срещат трудности да разберат собствените си научни резултати. Няма нищо чудовищно в това, защото колективният интелект на общността в тази дисциплина я кара да се развива, а не само един единствен мозък трябва да полага усилие да обхване всички резултати от всички тези мозъци-колеги. Това би било невъзможно. Освен това, днес съществуват стотици дисциплини и човек се пита как могат те да обменят достоверна информация помежду си? Дали не строим нова Вавилонска кула?

В средата на двадесети век се наложи мнението за необходимостта, всички дисциплини да потърсят допирни точки помежду си. Заговори се за плуридисциплинарност и интердисциплинарност . Едгар Морен75, заговори за една осъзната наука. Според него няма научен отговор на въпроса какво е наука: „Науката създава своите обекти, като ги изважда от сложната им среда, за да ги постави в опростени експериментални ситуации. Науката не е изучаване на проста вселена, а евристично опростяване, необходимо за извличането на определени качества, да бъдат открити определени закони. Джордж Лукас76, философът марксист, в края на живота си критикува собственото си догматично виждане:“ Сложното трябва да бъде възприемано като първичен елемент на съществуванието. Оттук следва, че трябва още от самото начало сложното да се изследва като сложно и после да се премине от сложното към неговите елементи и елементарни процеси.“

Последното откритие на англосаксонската епистемология е, че научно е приетото за такова от болшинството от учените. Т.е не съществува никакъв обективен метод, който да оцени науката като обект на науката и ученият като неин субект, Време е да се осъзнае сложността на реалността – било тя физическа, биологическа, социална или политическа и да се изследва от много посоки едновременно.

Френският мислител Едгар Морен77, създател на теорията за сложността донякъде обединява опитите на учените да определят възможно най-точно реалността, в която съществуваме. Според него вселената трябва да се възприема от позицията не на абсолютен и непоклатим ред, а като диалогова игра между ред/ безпорядък/ и взаимодействие/ организация. Според Морен сложните неща се отличават по няколко характеристики: „…необходимостта да се свърже обекта с неговата среда; необходимостта да се свърже обекта с неговия наблюдател; сложно е когато обектът принципно вече не е обект, а по-скоро организационна система; сложно е, когато едно явление притежава едновременно допълващи се и противоречащи си особености. Сложността се появява там, където има проявления от по-висок порядък, където единиците губят своята яснота и обособеност, където има безпорядък и несигурност, където причинностите не са линейни, нито ясно определими.“ Парадигмата за сложността се стреми да установи връзката между обекта, неговата среда, наблюдаваното и наблюдателя; между естествените и хуманитарни науки, между природа и култура. Обединява и взаимосвързва понятия като всичко/части, един/множество, ред/ безпорядък и субект/обект.

Плуридисциплинността се състои в изучаване обекта на една дисциплина с помощта на различни дисциплини едновременно. Или казано иначе, резултатът от обединяването на много дисциплини надхвърля сбора от резултатите на всяка поотделно. Освен това, този резултат си остава валиден за конкретното научно изследване в областта на първоначалната дисциплина. Интердисциплинността се състои в прехвърляне на методи от една в друга дисциплина. Могат да се разграничат три степени: а/ приложна – например методи от квантовата физика обясняват висшите корови функции на човешкия мозък; б/ епистемологична -например пренасянето на методи от формалната логика в сферата на правото и в/ концепция за нови дисциплини – психофизика, компютърно изкуство и т.н.

Както в първия случаи, така и тук резултатите надхвърлят постиженията в отделните дисциплини, но целите си остават вписани в конкретното научно изследване.

Най-доброто постижение на третата степен е трансдисциплинността: преминаването през всички дисциплини едновременно и достигането отвъд всички тях. Нейната цел е да разгадаем днешния свят. Затова е нужно обединяване на познанието. При изследването на различните нива на реалност, пространствата между различните дисциплини, както и отвъд всички тях, е пълно, както квантовия вакуум е пълен с всички потенциалности: от квантовата частица до галактиките, от кристала до тежките елементи, които подготвят появата на живота във вселената.

Това преплитане на дисциплините но хоризонтала и по вертикала позволяват да се изследват не само всички нива на реалността, но и динамиката между всички тях, самият процес на развитие на реалността. Различните посоки на свързване между дисциплините не влизат в противоречие помежду си, напротив, те са лъчите на един и същи процес, този на човешкото познание.

През м. ноември 1994 г. участниците в Първия световен конгрес по трансдисциплинарност подписаха Харта, в която преди всичко се дава насоката за общото развитие на научните дисциплини, като техните търсения да бъдат фокусирани към нуждите и стремежите на Човека. Или иначе казано, през и отвъд различните дисциплини, да се открие смисъла, чрез преоткриване единството на Вселената, на живота и на човека. Основните принципи, залегнали в тази Харта са:

Трансдисциплинарността е несъвместима с принизяването на Човека до формална структура и на действителността само до едно ниво и до една единствена логика. Трансдисциплинарността предлага нова представа за Природата, като създава отделни науки за онова, което се пресича с тях и ги надхвърля; Трансдисциплинарността поставя човека във Вселената. Тя постулира, че икономиката трябва да е в услуга на човека. Тя води диалог с всички хуманни, но не и тоталитарни идеологии.

Трансдисциплинарността представлява опит да се интегрира към познанието всичко онова, което е било взето под внимание от отделните науки, за да постави човека в центъра на това изследване. Реалността можем да си представим като сложна мрежа от еволюиращи, отворени системи. В резултат на тяхното взаимодействие настъпват научни, технологични, икономически, демографски, ценностни, битови и др. промени, които трябва да се вземат под внимание, когато се опитваме да изготвим някаква картина на тази реалност. От тази перспектива всички нива на тази реалност, човешко съзнание, икономика, социум и природа еволюират взаимодействайки си. Промените във всяка една намират все по-бърз отзвук в останалите.

  1. СИНЕРГЕТИКА

Паскал78 казва следното: „Бидейки всички неща причинени и причинни, подпомогнати и подпомагащи, опосредствени и непосредствени, и свързвайки се всички с една естествена и неуловима връзка, която свързва най-отдалечените и най-различните, считам за невъзможно да се опознаят частите без да се познава цялото, както да се опознае цялото без да се познават частите.“

Реалността можем да си представим като сложна мрежа от еволюиращи, отворени системи. Следващото ниво в глобализацията на научната и философска мисъл на колективното човешко съзнание е синергетиката. Един от нейните създатели, Г. Хакен казва така: „Синергетиката се занимава с изучаването на системите, които се състоят от много подсистеми от най-различна природа, като електрони, атоми, молекули, клетки, неврони, механични елементи, фотони, органи, живи оранизми, хора, социална, екологична , информационна и т.н. системи. Главният въпрос, който си задава синергетиката е има ли общи принципи, които управляват възникването на самоорганизиращи се структури или функции. Ако отговорът е утвърдителен, тогава синергетиката е теория за самоорганизиращите се системи.“ Тук изцяло се включва научната дейност на Иля Пригожин80 и на още много изследователи в търсене на единно обяснение на живота. Синергетиката се разбира като :

  1. парадигма – система от идеи, принципи, представи, на основата на които с времето ще израстне фундаментална научна теория или общонаучна теория, та дори космознание;
  2. редица частнонаучни теории / от физика, химия, биохимия, биология, социология, психология и др. науки /, обединени от идеите за нелинейност, преходност, неравновесност на процесите и т.н.;
  3. общонаучна теория, нещо като теорията за дисипативните структури81 на Пригожин , или като теорията за самоорганизиращите се системи на Хакен82, или теория за сложността на Е. Морен83 и т.н.
  4. ново космознание, надхвърлящо господстващото сега в науката мислене.

Синергетиката възниква, опирайки се не на граничните, а на вътрешните точки на различните науки, с които тя има ненулеви пресичания или иначе казано, в изучаваните синергетични системи, режими или състояния всяка наука прилага своите методи и обогатява общия запас от идеи и методи.

Една клетка представлява жива единица от първи ред. Един многоклетъчен организъм е система от втори ред, където структурното

скачване и онтогенезата зависят от нейната смесена структура; поражда една феноменология, различна от тази на клетките, които я съставят. С други думи, животът на един организъм или организация преминава през функциите на нейните компоненти, но не се определя от техните свойства /синергетика /. По същия начин, организмите, лишени от нервна система могат да участват съответно във взаимодействия от нов порядък. Социалните системи са системи от трети ред, съгласно начина на тяхното изграждане. Те от своя страна пораждат специфична вътрешна феноменология, която предполага едно поведение на реципрочна координация, наречено комуникация.

Когнитивната област /съвкупност от възможни взаимодействия, определени от структурата / се разширява с нарастване сложността на живата система. Можем да говорим за структурно скачване между една жива система и нейната среда или между две живи системи, като всяка е склонна да отключи някакво структурно изменение в другата. Тъй като живите същества от един вид / хората / имат малко или много еднаква структура, те предизвикват появата на подобни светове, което им позволява да споделят почти един и същ опит /областта на съзнанието /. Така например, според Матурана84 , комуникацията не е резултат от предаването на информация, което би било нещо подобно на външна сила, упражнена върху системата, а по-скоро „координация на поведението“ в резултат на структурното скачване. На определено ниво на сложност, живата система може не само да се скачи със своята среда или с други живи системи, но може да го направи със самата себе си и да предизвика появата на един вътрешен свят на опитност. При човека, сътворяването на тази вътрешна вселена е тясно свързано с езика, мисленето и съзнанието.

Обръщаме бавно поглед от предвидимия и детерминиран свят на Нютон към една вселена в процес на изграждане, един променлив и непредвидим свят, но жив и творящ. В своята книга „Краят на сигурността“85 , Пригожин пише: „Класическата наука даваше привилегия на порядъка и стабилността, но на всички нива на наблюдение се налага да приемем първостепенната роля на флуктуациите и неста- билността. “ Матурана и Варела го подкрепят в „Дървото на познанието“86 : „Тази книга е покана да възпрем нашия навик да отстъпваме пред изкушението на увереността“. И така, новата наука призовава към изключителна скромност, защото повече не можем да се доближим до природата, за да оценим красотата й и нейната сложност с желанието да я владеем и контролираме, а с дълбоко преклонение и много отворени за диалог и сътрудничество.

Системното приближаване пуска корени в кибернетиката и физиологическите изследвания на австриеца Лудвиг вон Берталанфи87 . Неговото биологично начало естествено предразполага системните теоретици да се заинтересуват от изследване на живите системи. Тогава не бива да ни учудва факта, че трудовете на Матурана88 и Варела89 са предмет на интереса на социалната психология и социологията . Въпросът дали човешките социални системи могат да бъдат квалифицирани като самовъзраждащи се стана тема на много спорове. Проблемът идва от факта, че Матурана и Варела определят като самовъзраждащи системите във физическите системи и някои информационни симулации. Но поради това, че вътрешният свят на концепциите, идеите и символите, които човешкото мислене, съзнанието и езика пораждат, то човешките социални системи не съществуват само във физическата сфера, но също и в символното социално пространство; неговите компоненти имат много измерения на независимо съществуване. И тъй като физическия свят се управлява от природните закони, социалното пространство е управлявано от закони, определени от самата социална система.

Теорията „Сантяго“90 позволява да се разграничат различните метасистеми / сложни системи / според степента на автономност на нейните компоненти. Така, „организмите са метасистеми, чиито компоненти имат минимална автономност, т.е. имат съвсем малко или никакви параметри на независимо съществуване. Затова пък, човешките общества са метаситеми, чиито компоненти имат максимум автономия, т.е те имат много параметри на независимо съществуване. Организмът ограничава индивидуалното творчество на единиците, които го формират, в кръга на съществуването им за този организъм. Човешката социална система разширява индивидуалното творчество на своите компоненти, в рамките на съществуването на системата в услуга на своите компоненти“. Някои социални системи са „стеснени от пускането в действие на силово стабилизиращи механизми във всички поведенчески измерения на техните членове. Тези социални системи са изгубили своята сила и са обезличили своите компоненти; те приличат повече на един организъм“, което е отстъпление от нивото на сложност на тези системи и вървят против своята еволюция. Така, компонентите на човешкото тяло /организъм / имат много по-малка автономност от една пчела, която въпреки всичко е много свързана с рояка, където играе точно определена роля и е много по-малко автономна от един гражданин в дадена община. Армията, където правилата са много стриктни, механизмите на контрол са много строги и задачите много ясно определени, прилича повече на организъм, отколкото на социална система. Всъщност, военните съществуват, за да служат на армията, докато общината съществува, за да служи на гражданите.

Или както пише Р. Пърсиг91: „Най-важната задача на всяко еволюционно равнище, изглежда, е да предоставя свобода на по-нисшите. Много загадки се изясняват, след като разберем, че равнищата на статичните ценностни модели са самостоятелни .“

Едно управление, адаптирано към новия мироглед за света трябва да постави ударение върху мрежата от отношения, които трябва да съществуват между компонентите на системата, за да могат те да изпълняват своята мисия, а не върху структурата, която е само конкретизация на тази тъкан на отношения /синергетика /. Желанието да се насилят отношенията между компонентите с цел установяването на дадена структура е груба грешка в осмислянето на живите системи. В природата системите, които се запазват дълго време, нямат строга и неподвижна структура, а променят формите и се адаптират, оставайки верни на своята мисия.

А.Маслоу 92 , който разсъждава по темата за синергизма в обществото цитира свои записки по лекциите на Рут Бенедикт, професор по антропология: „В крайна сметка вместо „безопасно“ и „опасно“ в обществените отношения Рут Бенедикт започна да използва понятията „високо синергетично общество“ и „ниско синергетично общество“. Тя определя тези понятия по следния начин: „Дали между условията, създаващи общественото устройство има такива, които корелират с висока агресивност и такива, които корелират с ниска агресивност? Всички наши земни планове успешно служат и на едните и на другите в определени пропорции, зависещи от това, доколко социално приемливи са формите, които могат да доведат до изпълнение на нашите планове, доколко осигуряват взаимна изгода и изключват постъпки и цели, причиняващи вреда на останалите членове на обществото. Явно неагресивните общества имат такова социална устройство, при което индивидът с едни и същи действия едновременно служи както на своите интереси, така и на интересите на останалите членове на обществото…“‘

Отново ще цитираме Р. Пърсиг93: „Хората, както всичко останало, работят по-добре при успоредно, а не при последователно включване — типична черта на града на свободната инициатива. Когато нещата са организирани по социалистически, в бюрократична последователност, нарастне ли сложността, се увеличава и вероятността от провали. Но при успоредната организация на свободната инициатива нарастването на сложността предполага увеличаване на разнообразието, което е приспособено да реагира на Динамичното Качество, и оттам растат шансовете за успех. Градът функционира именно благодарение на разнообразието и успоредността. Клетките работят в паралел. Повечето органи на тялото работят в паралел: очите, мозъчните полукълба, дробовете… Биологичните видове и демокрациите действат в паралел. Дори науката, като че функционира най-добре, когато научните дружества са организирани успоредно.“

VII. КУЛТУРНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

  1. ИНТЕГРАЦИЯ И ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ

Самюъл Хънтингтън пише следното в „Сблъсъкът на цивилизациите“94: „Някои смятат че днес сме свидетели на това, което В.С.Найпол нарича „универсална цивилизация“. Какво се крие зад този термин? Най-общо казано тази идея означава културно сближаване на човечеството и нарастващо възприемане на общи ценности, вярвания, ориентации, всекидневни практики и институции от народите по света.“

Култура произлиза от латинската дума cultus и означава обработване на земята. Днес, в широк смисъл под култура се разбира съвкупността от ценности, вярвания, традиции, институции и език, които изработва и предава едно общество. Всички общества притежават репертоар от познания, които отразяват материалните условия на тяхното съществуване и осигуряват средствата, които променят естествената среда, в която дадено общество се вписва. Освен това, културата поражда познания, коита преминават отвъд индивида и обществото, които са познания за самото познание. Културата е особено явление, което не може да се сравни с някакво друго природно явление. Някои автори го наричат надорганично, в смисъл, че културата стои над индивидите, като направлява техния начин на живот и продължава да съществува и след като животът им отмине.Това разбира се не означава, че ще има култура без човека. Освен това не бива да бъркаме култура със социална организация. Много животни имат сложна организация на съвместно съществуване, но тяхното поведение се предава по биологичен път. Човекът наследява културата по социален път, т.е. чрез поведението, емоциите и комуникацията с други хора. Спорел Умберто Матурана 95 „културата е мрежа от разговори, които определят даден начин на живот, даден начин да бъдеш ориентиран в битието, както в човешката, така и в нечовешката среда и даден начин на поведение, начин на емоционално преживяване и начин да растеш в действието. Или менталните структури на междучовешко общуване създават универсално и естествено ниво надреалност. което генерира цялата култура.

С. Хънтингтьн96 пише следното: „Както цивилизацията, така и културата препращат към цялостния начин на живот на даден народ, а цивилизацията е Култура с голяма буква. И двете понятия: включват „ценностите нормите, институциите и начините на мислене, на които поредицата от поколения в дадено общество придават първостепенно значение“. Според него „цивилизациите са тоталности, което ще рече, че никоя от изграждащите ги единици не може да бъде напълно разбрана без съотнасяне с цялата цивилизация“.

Съществуват много основания да смятаме, че днес имаме една глобална цивилизация. Първото е, че с рухването на съветския комунизъм световната либерална демокрация придоби универсален характер. Второто е, че активното и все по-ускоряващото се икономическо, финансово, технологично, медийно и др. взаимодействие между народите поражда едно обща планетарна култура. Третото основание са глобалните процеси на модернизация в областта на промишлеността, урбанизацията, образование, комуникации и др.

Високите информационни технологии ускориха културния обмен и хората по целия свят имат свободен достъп до спецификата на чуждите културни особености. Всичко това направи техния светоглед по-широк, по-гъвкав и по-толерантен към останалите народи и етноси. Придобиха една по-либерална културна цензура и едно чувство за свободен избор, които да компенсират мисълта, че машината на големия капитал и скоростта на смяна на модерните технологии ги манипулира и влече в неизвестна и опасна посока.

В същото време, в контрастът се забелязват различията. Според С. Хънтингтьн97 „хората определят идентичността си чрез това, което не са“. Постмодерната култура в крайна сметка е една съвкупност от субкултури, които отговарят на разнообразните социални групи и които добиват своя собствена идентичност да могат да съществуват и съжителстват с други субкултури с равностойно или подобно социално признание.

Религията е ярък пример за такава диференциация. В края на двадесети век станахме свидетели на глобално възраждане на религиите в тяхното пълно и многолико разнообразие. Хънтингтън обяснява, че причината за това възраждане “ е тъкмо тази, за която се предполага, че е причинила смъртта на религията: процесите на социална, икономическа и културна модернизация, които заливат света през втората половина на двадесети век. Те /хората/ се нуждаят от нови източници на идентичност, от нови форми на стабилна общност и от нова система от морални принципи, които да им дадат усещане за смисъл и за цел.”98 Той цитира мненията на няколко автора по въпросите за връщането към религиите : “ В мюсюлманския свят, пояснява Бърнард Луис, „по време на криза постоянно се проявява тенденция мюсюлманите да преоткрият изначалното си единение с религиозната общност и лоялността си към нея — тоест към една група, дефинирана от исляма, а не от етнически или териториални критерии“. Жил Кепел също изтъква важното значение на търсенето на идентичност: “Реислямизирането отдолу е преди всичко начин за преструктуриране на идентичността в свят, който е загубил смисъл, в един аморфен и отчуждаващ свят.“ В Индия „се конструира нова индуистка идентичност“, което е реакция срещу напрежението и алиенацията, породени от модернизацията.“ В Русия религиозното възраждане е резултат от „страстния стремеж към идентичност“ на който може да отговори само православната църква, единствената останала здрава връзка с 1000-годишното минало на руснаците“, докато в ислямските страни възраждането по сходен начин се дължи на неукротимия стремеж на „централноазиатците да утвърдят идентичността си, потискана от Москва в продължение на десетилетия“. В частност самите фундаментадистки движения са „средство за справяне с преживяването за хаос, със загубата на идентичност, на смисъл и на стабилни социални структури, породени от бързото възраждане на модерни социални и политически модели, от секуларизма, научната култура и икономическото развитие“. Уийлям Макнийл признава, че „заслужаващите внимание фундаменталистки движения са тези, които набират привърженици от широките обществени слоеве и получават бързо разпространение, защото привидно или действително отговарят на нововъзникнали човешки потребности…Неслучайно тези движения намират почва в страни, в които големият брой на населението прави почти невъзможно продължението на стария селски начин на живот и където породените от урбанизираното всекидневие масови комуникации, прониквайки в селата, започват да ерозират вековечната рамка на селско съществуване.“

„По-общо казано, религиозното възраждане в целия свят е реакция срещу секуларизма, моралния релативизъм и самодоволството и представлява наред с това преутвърждаване на ценностите на реда, дисциплината, труда, взаимопомощта и човешката солидарност.“100

Разнообразието на религиите е голямо, но „вероятността за възникване на универсална религия е само в незначителна степен по-голяма от вероятността за поява на универсален език“, изтъква – Хънтингтън101 в „Сблъсъкът на цивилизациите“.

Според Г. Липовецки102 „постмодерната култура е децентрализирана и странна, материална и пси, порно и дискретна, обновяваща и ретро, консуматорска и екологична, технифицирана и спонтанна, зрелищна и творческа; бъдещето не трябва да избира една от тези тенденции, а напротив, ще развие дуалните логики, гъвкавата взаимозависимост на противоположностите.“ Стават все по – разнообразни възможностите за индивидуален избор, изчезват опорните точки на крайните критерии и на единствените възможности. Това е изграждането на една нова субективност , много по – овладяна и лесно контролируема. Философът Корнелио Касториадис103 доказва, че във всички култури може да се открие едно функционално и едно имагинерно ниво. Предметите и институциите са функционални и са средствата, чрез които обществото реализира стотици хиляди цели и задачи като изхранването, обличането, осигуряването на все по-добри условия на живот и възможност за продължаване на рода. В същото време обществото създава представи за бъдещето и за някакъв друг свят. Московичи 104 казва следното: „Социалните представи не са само ментални продукти, а също така и символични конструкции, които се изграждат и самоизграждат в процеса на социални взаимодействия. Колективните представи са обяснителни механизми, които се отнасят до общ клас идеи и вярвания, докато социалните представи са феномени, които трябва да бъдат описани и обяснени. В нашето общество те съответстват на митовете и системите от вярвания на традиционните общества. Дори може да се каже, че са съвременната версия на всеобщия смисъл.“

Най-забележителното е, че в последствие хората имитират тези представи и така социалното въображение, като надиндивидуална ментална структура става движещата сила за историческите промени. Човечеството се променя, като измисля само себе си и като проектира този имагинерен образ в бъдещето, то еволюира.

Клифърд Герц 105 дава следното определение за култура : “ Доверявайки се на Макс Вебер, че човекът е едно животно, оплетено в примките от значения, които само изтькава, смятам, че културата е основата на тази тъкан. Затова можем да кажем, че култура е тази основа от значения и смисъл, която цялото общество създава за себе си и която му позволява да се идентифицира като такова. Културата, в рамките на общоприетата парадигма, е съвкупността от елементи, предмети, институции, концепции, идеи, обичаи, вярвания и представи, които отличават едно общество от друго. Всички тези елементи са в непрекъсната взаимовръзка. Те са символични системи, които имат за цел да обяснят действителността. Пърсиг 106 казва така: “ Културите могат да се оценяват от нравствена гледна точка според приноса им към еволюцията на живота.“

Едгар Морен107 пише следното: „Нима можем да извлечем от всяка една култура най-ценното, което е привнесла към човешката цивилизация? Как да интегрираме тогава ценностите и културното богатство на културите, които се разпадат? Трябва да се справим с двете противоречиви опасности: да спасим изключителното културно разнообразие, сътворено от човечеството и в същото време да подхраним една планетарна култура, обща за всички.“ Леви Строс108 дава следния отговор: „Това, което трябва да бъде спасено е сътворяването на разнообразие, а не историческото съдържание, което всяка епоха е внесла и което никоя следваща няма да може да продължи.“

  1. НАДИНДИВИДУАЛНОСТ НА КУЛТУРНАТА ПАРАДИГМА. УНИВЕРСАЛНИ АРХЕТИПНИ ЦЕННОСТИ

Тук, на място биха прозвучали думите на К. Уилбър109 : „Тъй като всеки холон е цяло/ части, той има две „тенденции“, или бихме могли да кажем два „нагона“: той трябва да поддържа както своята цялост, така и своята частичност.“

„От една страна, той трябва да поддържа целостта си, собствената си идентичност, автономия, готовността за действие. Ако не успее да поддържа и да запази собствената си действеност, или идентичност, холонът просто престава да съществува. Следователно една от характеристиките на холона във всяка област е неговата активност, способността му да поддържа целостта си в лицето на натиск от средата, която иначе ще го заличи. Това е вярно за атомите, клетките, организмите, идеите.“110

„Но холонът не е само цяло, което трябва да запази своята действеност, но и част от някаква друга система, някакво друго цяло. И така, освен поддържането на собствената автономия като цяло холонът едновременно с това трябва да съответства като част на нещо друго. Собственото му съществуване зависи от способността му да се нагажда към средата си и това е вярно за целия спектър, като се започне от атомите и молекулите и се свърши с животните и хората.“111

„Следователно всеки холон има не само собствена активност като цяло, а трябва да съответства на общността като част от други цялости. Ако се провали в която и да е от тези задачи /в действеността или общността/, той просто е изтриван. Престава да бъде.“112

А по мнението на Х. Бионди113:“Присъстваме на процес, където глобализацията подхранва разнообразието. Засиленият обмен на информация се оползотворява днес от различните идентичности, за да включат в глобалния диалог своето собствено различие. Новата фаза на глобализация предполага изключителни възможности,“

Френският социолог Ален Турен 114 смята, че процесът на разпадане на всички общества, култури и цивилизации е необратим, но вижда известна „възможност за възстановяване на целия този опит, който изгражда личността, неговата способност да действа и следователно да се пребори с този безличен, обществен и пресметлив свят, какъвто е светът на властта.“

Нашите култури и техните най – значителни инфраструктури: наука, философия, религии, технологии, изкуство, политически и социален живот, изграждат формите – материални и психични, надиндивидуални и необхватни за отделния човек, чрез които протича жизнената енергия, спомагат този поток да бъде с ниска или висока ентропия. Културата, погледната от позицията на новата научна парадигма, може да да бъде разгледана като поредното ниво на сложна, самоорганизираща се реалност, която притежава качества, различни от тези на изграждащите я компоненти. Пърсиг115 стига до извода че: „Културата, която подкрепя господството на социалните ценности над биологичните, във всички случаи е по – висша от културите, които не го подкрепят, а културата, която подкрепя господството на интелектуалните ценности над социалните, във всички случаи е по -висша от останалите.“ Културата е един структурно – динамичен процес, който самовъзпроизвежда смисъла на обществото чрез структурното опазване на основополагащи норми и ценности. В същото време действа като граница за индивидуалните и колективни действия, подчертавайки своите свързващи функции. Културата стои над политиката, икономиката, религията и образованието. Според Хънтингтън116 : „Пришпорена от модернизацията, световната политика се преструктурира съобразно културни критерии. Сближават се народи и страни със сходни култури. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идеологията и от отношенията между свръхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните граници: етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика.“

За Н.Луман117 „културата, ако не е със задължително нормативно съдържание, то тя е едно покоряване, което прави възможни разграничения от типа на съответстващ / несъответстващ, правилен / неправилен, подходящ/неподходящ и т.н. Чрез тях се развиват структурите, които спомагат за формирането на очаквания и превръщането във вероятна комуникацията, която от своя страна подпомага появата на социалното като определен вид система.“

Рут Бенедикт118 изказва следното мнение в своята книга „Човекът и културата“: „Разнообразието на човешките култури се дължи на сложното взаимодействие на културни особености. Крайната форма на всяка една традиционна институция стига много по-далеч от първоначалния човешки импулс. Културите са повече от сбора на техните особености. Интегрирането на културите в едно цяло е резултат на едно единно подреждане и свързване на техните части.“

Отделният човек не може да обхване всички елементи на културата на етническата група, към която принадлежи, а още по-малко на глобалната култура на цивилизацията. В този смисъл културата, като структура от по-високо ниво придава нови качества и се променя под въздействие единствено на промени в колективното човешко преосмисляне и промяна на съществуващата парадигма. Стимули за такива промени могат да бъдат както нови научни постижения, нови открития в различни области на човешкото познание, така и пробуждането от дълбините на колективното несъзнавано на архетипен обединяващ модел за оцеляване на цялото човечество. Всичко това потвърждава виждането на Маслоу119 за човешката природа, че хората са с вроден стремеж към по-високи нива на здраве, креативност и удовлетворение от себе си. Според него еволюцията на синергетичното общество е естествен и основен процес. Това е общество, където всички индивиди могат да постигнат високо ниво на развитие, без да ограничават свободата на другите. В „По-далечните граници на човешката психика“ той определя два вида потребности – базисни за оцеляване/ и метапотребности /за реализация на заложените в личността потенциали / и ги поставя на едно йерархично ниво, тъй като според него „метамотивацията е достояние на човешкия вид, има общочовешки характер и не се определя от принадлежността на човека към една или друга култура“120. Неговото мнение е, че метапотребностите имат инстинктоподобна природа, т.е . те се онаследяват като обща характеристика на човешкия вид. „Но на практика, за тяхната актуализация ролята на културата е несъмнена и незаменима, но знаем, че културата не винаги си поставя такива цели и това важи за повечето култури във всеки един период от човешката история. Затова за мен беше нужно чрез някакъв надкултурен фактор, който стои извън културата и над нея да измеря, доколко една или друга конкретна култура способства или препятства самоактуализацията на човека, неговото очовечаване, неговото метамотивиране,“121 Стига до извода, че актуализацията е възможна само в такава културна среда, където човешкото се поощрява, където обществото активно способства за духовното израстване.

През цялата човешка история са съществували и съществуват автентични народности, способни да оцелеят хиляди години в една и съща енергийна среда. Това се дължи на факта, че техните култури не са се отклонили по посока на „технологичното пристрастяване“122 за задоволяване техните високо ентропни външни нужди, а умереното използване на енергията им е позволило да се адаптират към съществуваща природна среда. Обществото, развило такава култура е модел за мъдрост и издържливост. Космовизията, изразена в модерната технологична култура имплицитно носи в себе си представата за непрекъснато развитие и затова духът на тази визия е експанзията без ограничения и тоталното завоюване на биосферата, дори резултатът да е самоунищожителен. Но от дълбочините на човешкото съзнание започва да се надига глас, който ни призовава да се научим да живеем в хармония с нашата среда, с нашата планета.

Ако проектираме пирамидата за развитието на личността на Маслоу върху колективния образ и съзнание на цялото човечество, можем да предположим, че в глобален аспект най-голям процент от населението съществува водено от амбициите за оцеляване и задоволяване на материалните си потребности. Обръщайки поглед към метаценностите, валидни но неравномерно актуализирани за цялото човечество, откриваме на върха на тази колективна пирамида един малък процент от човеци, които поставят на преден план най – висшите истини и цели на обществото. Израз на този малък процент е програмата „Гея“123 за живата планета, която населяваме и трябва да се научим да живеем в хармония с нея. Такава проява е програмата за екологично образование на Ф. Капра 124 или всички онези екологични програми за опазване на околната среда, за защита на горите на Амазония, за защита на озоновия слой, за опазване на екологичния баланс в животинския и растителния свят. Такива са кампаниите за борба срещу СПИН, за защита правата на децата, за мир и много други. Висшите човешки идеали се свеждат до базисните ценности, които остават в сила през целия ни живот и са абсолютни истини за всеки един човек на земята, независимо какво ниво на съзнание или на благосъстояние е достигнал. Тези всеобщи истини се коренят в митологията на всеки народ. Мирча Елиаде 125 пише следното в „Мит и реалност“: „Следователно „Светът“ винаги е светът, който човек познава и в който живее; Светът на един тип култура се различава от Света на друг тип култура; затова има значителен брой „Светове“. Но това, което е от значение за нашето изследване, е фактът, че въпреки разликите в социо-икономическата им структура и множеството най-различни техни културни контекстове, архаичните народи вярват, че Светът трябва да бъде обновяван всяка година и че това обновление се постига със следването на модел – космогонията или някой мит за произхода, който играе ролята на космогонически мит…Ще кажем само, че въпреки разликите между цитираните по-горе митико-ритуални системи на североамериканските племена и тези на меланезийците, може да се каже, че структурите на двете системи могат да бъдат оприличени. И в двата, случая Космосът трябва да бъде сътворяван отново през определен период и космогоническият сценарий, чрез който се постига обновлението, е свързан с новата жътва и с превръщането на храната в тайнство…Общо взето , тези митове за Края на Света, които загатват, в едни случай по-ясно, в други по-смътно, за повторно сътворение на един нов Всемир, дават израз на същата архаична и изключително широко разпространена идея за прогресивното „изграждане“ на един Космос, който се нуждае от периодично унищожение и повторно сътворение.“

VIII. ЕКОЛОГИЧНА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ

Космологичните въпроси са също така и когнитивни, тъй като поставят проблема за възможностите и границите на нашето познание. Това познание за познанието на съвременния човек трябва да бъде осветено от познаването на природата. Двадесети век, наред с това, че определя положението на човека в природата, въведе и новото понятие техносфера, в пределите на която човек получава своето специфично развитие. Създаването на материалната култура, усвояването на много от природните енергии, които хората успяха да подчинят на своите интереси, създаването на изкуствена жизнена среда и техническото разширяване на своите природни способности, убедително доказва настъпването на нов етап в отношенията между човек и природа.

Двадесети век се характеризира с огромно ускорение на тези промени, най-вече в областта на познанието. През този период, който продължава и днес, човек завладя цялата суша, научи се да си служи не само с наличните природни сурови, но и с онези, които могат да му послужат след дълбока преработка. Това усилие не само осигурявало неговото оцеляване, но и създавало особена възпроизвеждаща се система на възпитаване в човека на необходими способности. Неговото внимание било приковано в устойчивите повтарящи се връзки между природните явления, които били възпроизводими, т.е. били практически използваеми. В този процес природата се отчуждавала като обект на познанието и се превръщала в суровини, ресурси, строителни материали, а в човека се развивали онези качества, които му били нужни. Дълго време всичко извлечено от природата и произведено от човечеството не разрушавали целостта и способността на природата да се възстановява. През цялото това време господства антропоцентристкия мироглед, аналитико-прагматичната парадигма на познание и овладяване на света. В познанието господства субективно-обективната противоположност, която отразява особената форма на разрив между човек и природа. Дълго време тя остава единствен и безусловен начин за обяснение на космоса. Цялата психика се приравнява на съзнанието, а то от своя страна на знанието, на натрупаните обективни познания за заобикалящия ни свят.

Много усилия бяха необходими на водещите учени, за да разширят понятието човешка психика, включвайки там и безсъзнателното. Освен това, самите хора тълкуват себе си като носители на съзнание, което ги превръща и в субекти на познанието, и в производители, извършващи преобразуванията в природата в свой интерес. От друга страна, съзнанието се обяснява единствено чрез обезпечаващите го неврофизиологични процеси и предметността на обкръжаващия го свят. И така, кръгът се затваря. Ако добавим, че прогресът в познанието се осъществява за сметка на непрекъснатите и задълбочаващи се специализация и разделение на труда, ще стане ясно защо се губи холистичната представа за природата и разбирането на нейното значение за човешкия живот.

Аналитико-прагматичната парадигма породи в съзнанието на човека много особена представа не само за света, но и за самия него. Човекът е обявен за венец на творението, а неговата дейност във висша форма на развитието. Обществото е изнесено отвъд границите на биосферата и се тълкува като надприродно. Крайният резултат е пълен разрив между общество и природа. Това се отразява и на вътрешната ориентация на личността и обществените ценности: благоденствие и реализация в личен план, без съобразяване с цялото.

В настоящият момент обществото все още попада под определението техносфера, но кризата й става все по-очебийна.

Тофлър пише в „Шок от бъдещето“ 126: „Темпото, с което човекът е натрупвал полезно познание за себе си и за вселената, е нараствало по възходяща спирала в продължение на десет хиляди години. Това темпо отскача рязко нагоре с откриването на писмеността, но дори тогава то продължава да е мъчително бавно още дълги векове. По най-оптимистични пресмятания до 1500 г. в Европа са били написвани по хиляда книги годишно… Към 1950 г. – четири и половина века по-късно – темпото се е ускорило толкова рязко, че само в Европа се издават по сто и двадесет хиляди нови заглавия годишно.“

Положението през 1950 г. едва ли е съпоставимо с днешното. Към напредъка на комуникациите и научните изследвания трябва да прибавим и доминиращата роля на информационните технологии, „Компютърът се втурна сред нас около 1950 г. С безподобната си аналитична мощ и способност да разпространява най-различни данни в невероятни количества и с главозамайваща бързина компютърът се превърна в една от главните сили зад най-новото ускорение в процеса на придобиване на знание. Съчетан с други, все но-мощни аналитични интструменти за наблюдение на невидимия свят, компютърът повиши шеметно скоростта на придобиване на знания.”127

Такава скорост не може да не смути човека и да го засегне от психологическа гледна точка. “ Открития. Приложение, Въздействие, Открития. Съзираме тук една верижна реакция от промени, една безкрайна, рязко възходяща крива на ускорението в социалното развитие. Това обаче е само едната страна на проблема, защото ускоряването на промяната е също така и психологическа сила. Макар и напълно пренебрегвана от психологията, нарастващата степен на промяната в обкръжаващия ни свят нарушава нашето вътрешно равновесие, променяйки самата същност и начина, по който преживяваме живота. Ускорението около нас се превръща в ускорение: в самите нас.“128

„За да оцелее, за да избегне онова, което нарекохме „шок от бъдещето“, индивидът трябва да стана безкрайно по-приспособим и по-способен от когато и да било досега.“ 129

Комуникациите и шеметното развитие на познанието ни отвеждат в един съвсем различен от познатия ни днес свят.

„Създава се нова цивилизация. Но къде се вписваме ние в нея? Технологичните промени и настоящите социални вълнения не означават ли край на приятелството, на любовта, на компромиса, на общността и на взаимопомощта? Елекронните чудеса от бъдещето няма ли да направят човешките отношения по-пусти и далечни от днешните? 130

Такива са въпросите, които Тофлър вмъква във своите разсъждения около „новата психосфера“131. Промишлената ера има собствена инфосфера и към нея е свързана нейната психосфера. Но доказателство за това, че тези промени засягат психиката е факта, че от шейсетте години насам се създадоха и разпространиха хиляди видове терапии, за да помогнат на личността да се реинтегрира.

Една от посоките за излизане от това лутане е връщането към природата, но вече като неразривна част от космоса и от живота на човека, разглеждана като елемент от сложна система. Защото човешките организационни схеми не са единствено проекции на съзнание/мозък, а са принципи и структури до голяма степен аналогични или наподобяващи света и най – вече заобикалящата ни среда. Когато става въпрос за описание на сложни, живи и социални системи, едно описание „от високо“ е напълно изключено. Пригожин132 говори за “ ново очарование“ на природата. Изказва мнението, че „бидейки времеви и спонтанно създадени същества, ние сме интегрална част от времевото и спонтанно организирано движение на природата, вместо да бъдем малко вероятна случайност.

  1. НООСФЕРА

Скритата природа на човека го тласка, към вътрешно развитие на качества, които да изясняват все повече цялостната картина на света.

Ноосферата е понятие, което съдържа в себе си осмислянето на пътищата на развитие на човешкото съзнание, на пространствените параметри, в които човечеството може да оцелее, без да продължава да разрушава природата, търсене на пътища за излизане от кризата, която преживява съвременната цивилизация. Много е важно да се разбере, че ноосферата не трябва да се разглежда като обективно състояние, а като процес на еволюиране на колективното човешко съзнание. Иначе казано, ноосферата може да се развие единствено с промяната на самите хора.

Съдържанието на ноосферата не е резултат на свободна интелектуална инициатива, включва в себе си необходимостта от преразглеждане на предишните ориентации. Това се изразява в желанието за по – добър живот, във всичките му аспекти. Тейяр дьо Шарден133 е уловил ускоряването на научните изследвания и е предвидил този възход, свързан според него с нов етап в човешката еволюция:

„Изследването, което до вчера бе лукс, е в процес да се превърне във важна и основна човешка дейност. Както при всички предходни организми, но в безкрайни мащаби, човечеството е в процес да церебрализира “

„Церебрализацията“ е описана от Тейяр дьо Шарден134 като процес на развитие на съзнанието, на висшите способности на човека. Това е подготовката за нов голям скок към напредъка в еволюцията, където духът ще овладее материята, с образуването на една духовна общност на всемирно ниво.

Отдадеността на нарастването на познанието е в действителност най-дълбокото призвание на човека до степен, че оцеляването на вида и прехода към ново ниво зависят от него.

„Познанието е истинската естествена форма на човешката енергия в критичен момент на освобождение. Това обяснява, че около Земята, колкото повече прогресира обединението на хората, се образува все по-гъста и активна атмосфера от изобретателски и творчески вълнения: първоначално непостоянна пара, носена от ветровете на случайността и фантазията, но в действителност опасно неустоима от момента, в който, уловена във вихъра на един мощен стремеж , започва да се самозавива, за да атакува реалността като жило, следвайки една конкретна цел, не само за удоволствие или за повече познание, а за да бъдем нещо повече.“ 135

Според Тейяр дьо Шарден, да знаеш повече е пътя към това да бъдеш повече и в това се се състои играта на бъдещето: „Бъдещето на света е свързано с известно социално обединение на хората, което зависи от своя страна от пълната игра в нашите сърца, от определени притегляния към това да бъдеш повече, притегляния, без които цялата наука и техника биха се разпаднали върху себе си.“ 136

Експертите вече предупреждават за свръхнасищането с информация без развитие на познанието, до положение да предизвика стъпка назад, поради липсата на организация на процесите на комуникация при обмен на познания. Това е ново предизвикателство за човешкия дух и признак, че сме в истинска криза на растежа. Криза, от която само вярата в човека и жизнената енергия, която ни движи, любовта, която е алфа и омега, могат благополучно да ни отведат към новата ера, характезиризаща се с по-голямо обединение на съзнанията.

Девизът „Да знаеш, за да бъдеш!“ 137 на Тейяр дьо Шарден е доразвит от Тофлър и други съвременни учени в „Да знаеш е власт!“138

„Въпреки изключенията и неравенствата, противоречията и недоразуменията, ние сме свидетели на най-важните промени в историята на властта. Защото сега става неоспорим факта, че познанието, изворът на власт от най-високо качество, придобива невероятно значение с всяка измината наносекунда. Затова, най-важните от всички промени във властта не се извършват само от един човек, една партия, една институция или от една нация върху друга. Това е промяната, скрита във зависимостите между насилие, богатство и познание, в темп с обществата, които в ускорението печелят преднина по пътя към сблъсъка с утрешния ден.“ 139

Макар че информационната епоха, „третата вълна“ ще предизвика огромни социални промени, съобразно изменението на центъра на „властта“, последната дума не може да бъде запазена за някои нови „господари“ на тази власт, а ще се разпредели спокойно по цялата ноосфера:

„Настъпва времето, когато масите ще си дадат сметка, че истинските човешки успехи са онези, които разгадават тайните на материята и живота. Приближава мига, когато обикновения човек ще разбере, че има повече поезия в един апарат, предназначен да разбива атоми, отколкото в едно оръдие. Тогава, за човека ще удари решителен час: часа, в който откривателският дух ще погълне цялата жива сила, скрита във войнстващия дух. Това е важна фаза в историята, в която сумирани трансформираната власт на армадите и армиите и онази другата власт, освободена от машината, един неудържим прилив от освободени енергии ще тръгне към най-прогресивните кръгове на ноосферата.“ 140

„Светът е в процес на обединяване в себе си на елементите от едно по-висше и ново тяло. Въпросът се състои в това, по-скоро да изплува душата, която с появата си ще започне да организира, да олекотява, да съживява струпване на неподвижна и разбъркана материя. Но тази душа, ако съществува, не може повече да бъде „конспирация“ от индивиди, обединени, за да вдигнат още един етаж от сградата на живота. Средствата, с които разполагаме днес, силите, които сме отприщили, няма да могат да бъдат усвоени от малките системи на индивидуалните или национални рамки, с които са си служили до сега архитектите на човешката Земя. Бяхме доведени до там, да сглобяваме прекалено големи парчета за приложението, което искахме да им придадем. Времето на нациите мина. Сега става въпрос за нас и ако не искаме да загинем, трябва да се отърсим от старите предразсъдъци и да построим Земята. “ 141

Глобалните последици от човешката дейност, които през последните години достигат необратими, застрашаващи жизнеността на биосферата резултати и в същото време нищожната ефективност на мерките, които се вземат за намаляване антропогенното въздействие върху природата, доведоха човека до необходимостта да се освободи от антропоцентричната парадигма. Възникна необходимостта от преосмисляне на основните принципи на съвременната наука, оформящи потребителския мироглед на човека. Стана наложително да се доближим до природата, разбрана като планетата Земя и нейната биосфера, с която сме обвързани в органична симбиоза, все по-осезателно ще осъзнаем, че всеки един човек, вътре в себе си неосъзнато е управляван от нея. Възникна необходимостта от обобщени познания за еволюцията на нашата планета като единно космическо, геологическо, биогенно и антропогенно тяло.

Според Вернадский142 преходът от биосфера към ноосфера, в който стихийните взаимоотношения между живите и неживите компоненти на земята ще постигнат значително устойчиво развитие, основано на разума, е закономерен процес. Човешкият разум вече не защитава тесногръдо единствено човешките интереси, а влиза в ролята на средство за опазване на всички форми на живот, на цялата природа, което ще гарантира и самото оцеляване на човешкия род.

Преди 50 години Тейяр дьо Шарден143 също достигна до тази идея. Предложи концепцията за „ноосфера“ /сфера на познанието, по аналогия с биосферата и стратосферата, които обгръщат Земята/ :

„Елементарните човешки енергии не действат хаотично, според капризите на статистическите закони … Те се стремят да насочат своите индивидуални лъчения към единна пулсация, т.е. да създадат едно организирано единство.“

Умберто Матурана 145 достига до извода, че животът, в своето развитие се самообучава и достига до способността да се самовъзпроизвежда, като включва в новото поколение наученото до момента. Това се дължи на заложената в човека необходимост да общува и да обменя познанията.

Скритата природа на човека го тласка към вътрешно развитие на качества, които да изясняват все повече цялостната картина на света.

Ноосферата е понятие, което съдържа в себе си осмислянето на пътищата на развитие на човешкото съзнание, на пространствените параметри, в които човечеството може да оцелее, без да продължава да разрушава природата, търсене на пътища за излизане от кризата, която преживява съвременната цивилизация. Много е важно да се разбере, че ноосферата не трябва да се разглежда като обективно състояние, а като процес на еволюиране на колективното човешко съзнание. Иначе казано, ноосферата може да се развие единствено с промяната на самите хора.

Тълкуването на човека и най-вече на неговата психика достигна до изключителни резултати. Макс Шелер146 въведе понятието степени на био-психическо изграждане на живите същества. Сравнявайки всички степени, стига до извода, че човек не е само една сложна психическа структура, а съдържа в себе си качествата и връзките със всички живи форми на планетата. Станислав Гроф 147 стига до извода, че е наложително да се промени цялата картография на психическата дейност на човека. Освен матрицата за паметта, важен е неговият жизнен опит. Гроф регистрира памет от вътрешноутробното развитие, от акта на раждане, а също така много представи, отразяващи филогенетичното развитие на вида и рода. Н.Бердяев148 отразява връзката на човека с космоса чрез понятията микро и макрокосмос. В „Човек, микрокосмос и макрокосмос“ пише : „Вселената може да се побере в човека, да бъде асимилирана и опозната от него, защото в човека се намира целия състав на вселената, всички нейни сили и качества и затова човекът не е дробна част от вселената, а цяла малка вселена.“ 149

Всички тези представи съществено трансформират парадигмата за изучаването на човека. Ако до скоро ни задоволяваше сравнението на човека с Таbulа rаsа, на която ще бъде записано всичко, което той успее да научи през живота си, то днес това не е достатъчно. Познанието е сложен процес на взаимодействие със света, в който участват многобройни и по различен начин организирани структури на човешката психика. Например Франсиско Варела150 изказва мнението, че живите същества не следват сляпо адаптивните атаки, наложени от суровата външна среда, а както клетката, така и човешкият мозък, та дори самата история на еволюцията, се подчиняват на принципа, че веднъж изпълнени базисните изисквания на живота, живите системи са напълно свободни на изградят свой собствен свят. В телевизионно интервю по чилийската телевизия той казва следното: “ Умът или съзнанието не са частно или индивидуално явление, някак дълбоко скрито във всеки отделен човек, както е свикнало нашето западно мислене. В самият изследователски процес се констатира, че моят ум съществува съобразно факта, че има други умове.“

Фритъоф Капра151 в интервю споделя следното мнение: „Открихме, че съзнанието не е предмет. Умственият процес е свързан с живота на всички негови нива и всички живи системи са същевременно и когнитивни системи. Колкото нараства сложността на биологичните процеси, толкова стават все по-сложни и когнитивните процеси.“

Съдържанието на ноосферата не е резултат на свободна интелектуална инициатива, включва в себе си необходимостта от преразглеждане на предишните ориентации. Това се изразява в желанието за по-добър живот във всичките му аспекти. Тейяр дьо Шарден е уловил ускоряването на научните изследвания и е предвидил този възход, свързан според него с нов етап в човешката еволюция:

„Ноосферата е един почти неуловим слой, в сравнение със звездните скали. В действителност тази тънка повърхност е най-прогресивната форма, под която ни е дадено да разбираме и да съзерцаваме универсалната енергия. В тази тънка обвивка се филтрира есенцията на необятностите, които ограждат най-високите тонове, достигнати от вибрациите на световете.“ 152

Теорията на Маклуън 153 за културата и комуникацията относно глобалното село надхвърля границата на информатиката и ни предлага много значими насоки към палеонтологията на историческата и човешка еволюция. В този смисъл неговата мисъл ни позволява да се доближим до идеята, че с материалната еволюция на средствата за комуникация и на новите информационни технологии, след 40 000 години на съществуване, човечеството навлиза в нов еволюционен етап, където информационните системи са се превърнали в нов, колективен мозъчен неокортекс, който движи планетата. Така, вече не само кортекса на органичния живот на Земята, съгласно теорията „Гея“154, придава динамика и сила на планетата, а и съвременния електронен неокортекс произвежда, за добро или зло, новата психофизична енергия в резултат на планетарното взаимодействие и сплотеност на човешкото съзнание.

В този смисъл, идеите на Маклуън се доближават до тези на Тейяр дьо Шарден и най-вече тази, за точката на еволюция, в която се намира човечеството на етапа на глобалното село. И двамата, всеки по свой начин, излагат виждането си, че физическата еволюция на човешкото съзнание ще достигне до определен момент на експанзия, в който ще се превърне в поредното колективно планетарно ниво на организация на човешкия живот.

Тя не е нов процес, а нейното развитие води началото от момента, в който човекът започва да се себеосъзнава и проговаря на себеподобните си. Ноосферата еволюира с темповете на всички останали нива на реалност, които отразява и в които участва колективното човешко съзнание. Еволюцията не създава, тя само адаптира. Тя само спомага за по-добрата организация и по-добрата адаптация на човечеството към средата. Човекът е равен на света, в който живее, който той усвоява като собствена действителност. Затова израстването на човечеството се извършва в ритъм на израстването и разширяването на света, в който то живее.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Изследователи от различни области на науката все по-често проектират своите хипотези, теории и открития върху човека и неговото развитие. Дори такива гранични науки като квантова физика, неврофизиология, семантика, етнопсихология и др. обединяват познанията си, за да могат да обяснят човека, като най-сложната био- психо- социална организация на енерго-информацията в космоса, да погледнат живота от позицията на глобализацията, на обединяващата се сложност на човешките взаимоотношения, да обяснят скокообразното развитие, различните нива на реалност, самоорганизацията, себеповторението и самоиндуцирането на човешкото съзнание в глобален мащаб. В този смисъл, следващият качествен скок ще се прояви най-ярко в психологията, която, можем да кажем, че вътрешно кипи преди мига на фазова промяна, и която трябва да стане катализатор за всички останали науки. Човекът е двигателят, създателят и консуматорът на тези науки, а познанието за човека може да ускори тяхното развитие, целия човешки напредък.

Януари 2002 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Petit Larousse Illustre, Пpoтагop от Aбзepa, гpъцки софист /485-410 г. пp.н.e./ Cмятaл, чe всички познания минават прeз сетивата.. Извecтeн e c цитиpaнaтa фpaзa.
  2. McLuhann, Marshall, Understanding Media, New York, 1964
  3. Toфлъp,Aлвин,“Шoк от бъдeщeтo“, Hapoднa Kyлтypa, 1992
  4. Toffler,A. – „La Tercera Ola“, Plaza & Janes, Barcelona, 1980
  5. Toffler,A. – “ El cambio del Poder“, Plaza & Janes, 1990
  6. Morin E., Introduccion al pensamiento complеjo, Barcelona, Gedisa, 1994
  7. Maturana H. y Varela F., El arbol del conocimiento, Editorial Universitaria, Santiago, 1984
  8. Kaпpa Ф., Дao нa физикатa, Гyтopaнов, 1997 г.
  9. Lovelock,J.E.,Gaia: A New Look at Life Fn Earth, Oxford University Press, 1979 10. Prigogine Ilya, Les lois du chaos, Flammarion, 1994
  10. Teilhard de Chardin, P., La energia humana, Taurus, Madrid, 1973 12.1bid.
  11. I bid.
  12. Maтypaнa, Умберто, интервю за в.Grupal, Bueons Aires, 2001
  13. Бayмaн, 3., „Глoбaлизaциятa“, изд. JIИK, 1999 г.
  14. Доклaд зa човeшкото paзвитиe зa 1999 г. от пporpaмaтa нa OOH зa paзвитиe.

Всички цитиpани стaтистически дaнни сa взети от този доклад.

17.Ghandi M., Historia de mis experimentos con la verdad, ed. Kraft, Buenos Aires, 1973

18.Teilhard de Chardin P., L’avenir de 1’homme, ed du Seuil, 1959

  1. Bertalanfry L.von, General System Theory, New York, Braziller, 1968 – Trad.franc., Theorie generate des systemes, Paris, Dunod, 1973
  2. Alegre C., Ecologie de villes, ecologie de champs, Paris, Fayard, 1993
  3. Пъpcиг Pобърт M., Jlaйлa, Xeмyc, 1993 г.
  4. Уилбър Keн, Kpaткa история на всичко, JIИK, 2000 r.

23.Шипов Г.И., Teopия физичecкoгo вaкуумa. Hoвaя napaдигмa., M.: MHTЦ

BEHT, 1993 r.

  1. Пъpсиг, Poбъpт M., Лaйлa, Xeмyc, 1993 r.
  2. Bhom David, Wholeness and the implicate order., London, 1980

26.Varela Francisco, Conocer. Las ciencias cognitivas: tendencies y perspectives.

Cartografia de las ideas actuales.,ed. Gedisа, Barcelona, 1990

27.Maturana H., Biologia de la Cognicion y Epistemologia., Ediciones Universidad de

laFrontera, 1990

  1. Toфлъp,Aлвин, „Шок от бъдещето“, Hapoднa Kyлтypa, 1992 r.
  2. Kepaм Kypт B., Бoговe, гpoбници, учени, Coфия, 1985
  3. Morin Edgar, L’Univers philosophique, T.I de la Encyclopediе philosophique universelle, Paris, ed. A. Jacob, 1991
  4. Einstein A., El mundo como yo lo veo, Montevideo, 1934
  5. Schroedinger E., My Vew of the World, London, Cambridge Yniversity Press, 1964

ЗЗ. Heisenberg W., Тhe Physicist’s Conception of Natuге, New Уогк, 1958

  1. Bhom David, Wholeness and the implicate orde, London,1980

З5. Wilbег К., Cuestiones cuanticas, ed. Kairos, Вагсе1опа, 1987

З6. Реtit Larousse Illustге.Платон, гръцки философ,/428 – 347 г.пр.н.е.8, основен

метод в неговата философия е диалектиката.

37.Реtit Larousse Illustге.Демокрит от Абдера, гръцки философ от V в.пр.н.е.,

създател на атомизма.

  1. Sir James Jeans, Тhе Мisterious Universe, Саmbridge University Press, 1931
  2. Sir Arthur Stanley Eddington,New Pathways in Science, NewУогк, 1935
  3. Капра Ф., Дао на физиката, Гуторанов, 1997 г.
  4. Zukav Gaгу, The Dancing Wu Li Masters, New Уогк, 1981
  5. Реtit Larousse Illustге. Аристотел, гръцки философ /384-322 пр.н.е./, основоположник на перипатетичната школа.
  6. Реtit Larousse Illustге, Хераклит, гръцки философ /576-480 пр.н.е/, защитник на теорията, че материята е в постоянно движение и че огьнят е нейният основен градивен елемент.
  7. Шелдрейк Рупърт, Повторното раждане на природата, Гуторанов, 1997 г.
  8. Рrigogine Ilуа, Les lois du caos, Flammarion, 1994
  9. Еinstein А., Еl mundo cоmo уо 1о vео, Мопtevidео,1934
  10. Bell J.S., Аgainst measurement, Physics World, vol.3,1990
  11. Акимов А.Е., Квантовая нелокальность и торсионные поля, Препринт № 19,М.: МНТ ВЕНТ 1992 г.
  12. Фъргюсън Мерилин, Съзаклятието Водолей, Анима, 1999 г.
  13. Тоfflег,А. – “ Еl саmbiо dеl Роdег“, Р1аzа & Janes, 1990

51.Могin Е.,Introduccion al pensamiento complejo, Вагсе1опа, Gedisa, 1994

  1. Deutsch Катl W., Como un Estado se controla a si mismo, revista Analisis dе 1аs relaciones internacionales, Агgentina, Paidos, 1980
  2. Тоfflег,А. -„Lа Тегсега О1а“, Р1аzа & Janes, Вагсе1опа,1980
  3. Dizard W., La era de la informacion, Риbligrafias, Мехiсо, 1989
  4. Фукуяма Ф., Големият разлом, Рива, 2001 г.
  5. Ваtеson G., Pasos hacia una есоlogia de la mente, Виеnos Aires, 1985
  6. Теilhard de Chardin Р., Еl grupo goologico himano, Таuгus, Маdrid, 1967
  7. Ibid
  8. Тоfflег,А. – „Lа Тегсега О1а“, Р1аzа & Janes, Вагсеlona, 1980
  9. Ibid.
  10. Теilhard de Chardin P., La energia umana, Таurus, Madrid, 1973
  11. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.

6З. Бауман, 3., „Глобализацията“, изд. ЛИК, 1999 г.

  1. Теilhard de Chardin P., La energia umana, Таurus, Madrid, 1973

65.Тойнби Арнълд, Изследвания на историята, изд. Хр. Ботев, 1995

  1. Могin Е.,Introduccion al pensamiento complejo, Вагсе1опа, Gedisa, 1994
  2. Luhmann N. Sistemas sociales: Lineamientos para una Teoria General. Universidad

Iberoamericana, Mexico, 1991

  1. Ibid.
  2. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.

70.Ibanez Jesus, De algoritmo al sujeto. Perspectivas de la investigacion social, siglo XXI

 Madrid, 1985

  1. Decartes R., Меditaciones metafisicas, Маdrid, 1977
  2. Godеl К., Кurt Godel, соllected works, ed. S fererman еt а1. Охford Univ. Press, 1986-1995
  3. Воuгguignon А., De la pluridisciplinarite а 1а transdisciplinarite, Annexes au

 document de synthese CIRET-UNESCO

  1. Sans Edouard, „Schopenhauer“, Ргеsses Universitaite de Fгапсе, 1995
  2. Моrin Е. Сiencia con consciencia, Аnthropos, Вагcе1опа, 1984
  3. Lucas G.,Оn justice, Охford, Clarendom Press, 1980
  4. Моrin Е., Introduccion al pensamiento complejo, Вагсе1оnа, Gedisa, 1994
  5. Раscal В., Сопуvesation et apologetique, Раris, 1986
  6. Наkеn Н., Рrinciples of Brain Functioning. А synergic Approach to Вгаin Activity, Веhaviог аnd Cognition, Springгег, 1996
  7. Рrigoine Ilya, Les lois du caos, Flammarion 1994
  8. Ibid.
  9. Мorin E., Ciencia con conscniencia, Аnthropos, Вагсеlona, 1984
  10. Моrin E., Introduccion al pensamiento complejo, Barcelona, Gedisa, 1994
  11. Маturana Н. у Vаге1а F., Е1 агbol del conocimiento, Еditorial Uniresitaria,

 Santiago, 1984

  1. Рпigogine I., La fin de certitudes, Paris, 1996
  2. Маturana Н. у Vаге1а F., Е1 агbol delconocimiento, Еditorial Uniresitaria, Santiago, 1984
  3. Вегtalanffy L. von, general system thеогу, New York, Вгаzillег, 1968 – Тгаd. franc., Тheorie generale des systemes, Paris, Dunod, 1973
  4. Маturana H., Biologia de la Cognicion y Epistemilogia. , Еdiciones Universitarias de 1а Frontera, 1990
  5. Varela Francisсо, Соnосег. Las ciencias cognitivas: 1tendencias y perspectivas.Cartografias de las ideas actuales, ed. Gedis, Barcelona, 1990
  6. Маturana Н. у Vаге1а F., Еl агbol del conocimiento, Еditorial Universitaria, Santiago, 1984
  7. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г. 92.Маслоу А.Г., Дальние предел, человеческой психики, Санкт-Перетербург, изд.Евразия, 1999 г.
  8. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.
  9. Хънтингтън С., Сблъсъкът на цивилизациите, изд.Обсидиан, София, 1999 г.
  10. Матурана, Умберто, интервю за в. Grupal, Buenos Aires, 2001
  11. Хънтингтън С., Сблъсъкът на цивилизациите, изд.Обсидиан, София, 1999 г.
  12. Пак там.
  13. Пак там.
  14. Пак там.

 

  1. Пак там.
  2. Пак там.
  3. Lipovetski G. , Еl imperio de lo efimero, Аnagrama. Вагсе1оnа, 1990
    astoriadis С., Еl discurso filosofico de la modernidad, Вuenos Aires,1989

 

  1. Мoscovici S., La societe contre nature, Рaris, 1972
  2. Guertz С., Тhe Interpretation of Culture, Hutchinson, London, 1974
  3. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.
  4. Мorin E., La complejidad humana , Flammarion, 1994
  5. Строус Л., Структурална антропология, изд. Хр.Ботев, 1995 г.
  6. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.
  7. Пак там.
  8. Пак там.
  9. Пак там.
  10. Вiondi Shaw, Globalidad y diversidad cultural, revista Parlante N0.70,
  11. Тоuгаinе А., Critica de la modernidad, Temas de hoy, Маdrid, 1993
  12. Пърсиг Робърт М., Лайла, Хемус, 1993 г.
  13. Хънтингтьн С., Сблъсъкът на цивилизациите, изд.Обсидиан, София, 1999 г.
  14. Luhmann Н., Sociologia de riesgo, Universidad Iberoamericana, Мехiсо, 1992
  15. Benedict Ruth , Еl hombre y la cultura, Сепtго Еditог de America Latina, Вuenos Аires, 1971

119.Маслоу А.Г.. Далъние предел, человеческой психики, Санкт-Перетербург, изд. Евразия, 1999 г.

  1. Пак там.
  2. Пак там.
  3. Пак там.
  4. Lovе1оск J.Е., Gaia: А New Yorк аt Life Fn Earth, Охford University Ргеss, 1979
  5. Сарга Fг., La condicion humana en el amanecer del siglo XXI, геvista Quarterly,2001
  6. Елиаде М., Мит и реалност, ЛИК, 2001
  7. Тофлcр,Алвин,“Шок от бъдещето“, Народна култура, 1992 г.
  8. Пак там,
  9. Пак там.
  10. Пак там.
  11. Тоffler А. – „Lа Тегсега О1а“, Р1аzа & Janes, Вагсе1оnа,1980
  12. Ibid.
  13. Рrigogine I.y Stengers, Еntте еl tiemро у 1а еternidad, Маdrid, 1991
  14. Teilhard de Chardin P., L’avenir de l’homme, ed. du Seuil, 1959
  15. Теilhard dе Сhаrdin – Lе grоuре zооlоgiquе humain“, Еditions du Sеuil, 1965 135.Ibid.
  16. Теilhard dе Сhаrdin- L’Асtivаtiоn dе l’Еnеrgiе“, Еditiоns du Sеuil, 1963

137..Ibid.

  1. Тоffler,А. – “ Еl саmbio dеl Роdеr“, Рlаzа & Jаnеs, 1990
  2. Ibid.
  3. Теilhard dе Сhаrdin Р., La energia humana, Taurus, Madrid,1973 141..Ibid.
  4. Вернадский В.И., La biosphere, Paris, 1929
  5. Теilhard de Chardin, L’Activation de l’Energie“,Editions du Seuil, 1963 144. Ibid..

 

  1. Матурана, Умберто, интервю за в. Grupal, Buenos Aires, 2001
  2. Шелер Макс, Положение человека в космосе, сборник Проблема человека в западной философии, Москва, 1998
  3. Гроф Ст., За пределами мозга, Москва, изд. Трансперсонального Института, 1993
  4. Бердяев Н.А., Философия свобод, гл. Человек, микрокосм и макрокосм , Москва, 1989
  5. Пак там.

150.Varela Francisсо, Соnосег. La sciencias cognitivas: tendencias y perspectivas.

Саrtоgrаiа dе lаs Idеаs асtuаlеs.,еd. Ged is, Ваrсеlоnа, 1990

  1. Сарrа Fr., еntrevistа раrа lа геvistа аrgеntinа „Lа Nасюn“, 2001