КНИГА – НЕРАЗБРАНИТЕ ДЕЦА /Разговор с поколенията/

НЕРАЗБРАНИТЕ ДЕЦА  /Разговор с поколенията/

 

 

«Можеш да кажеш, че наистина си разбрал нещо, само когато успееш да го обясниш на баба си.»

Алберт Айнщайн

 

 

Когато се срещнах с едно дете, чиито родители не можеха да се справят с неговите проблеми, в мен узря идеята да напиша тази книга. Защото осъзнах, че  детето има проблеми , но те не само само негови. Това бяха проблеми, които търсеха двустранно решение, но всъщност бяха породени от много повече участници в дискусията. Бяха резултат от различията в комуникативния език, на който говореше всеки, от начина, по който всеки описваше своята реалност. Детето проявяваше агресивност, често се сбиваше със съучениците си. Нагрубяваше и заплашваше учителите. Всички опити на възрастните да го усмирят, да го накажат или да го контролират, усложняваха още повече отношенията..

Звучи ви познато, нали? Такива сцени започнаха да стават наше ежедневие, но все още нямаме точна формула и разработена методология да разрешаваме трудните ситуации с трудните деца.

         Това, което следва няма претенциите да обхваща всички проблеми и да дава рецепта за всяка болка. Може да се приеме като личното  ми все по-ускоряващо се пътешествие в съвременния свят. Книгата е предназначена за родители, за баби и дядовци, за педагози от предучилищна до висши учебни заведения, за учиници, тинейджъри и деца. В началото ще се опитам да дам една по-обща картина на времето, в което живеем и на промените, на които всички сме свидетели. Това може да ви се стори ненужно и далечно, но за да стигнем до същественото, простичкото и касаещо ежедневието и личните ни проблеми , ще минем през сложността на съвременния живот.  Иначе ще си останем в старите черупки, които вече са ни отеснели и се пропукват. Както казва майка ми за някои стари, но любими обувки: «Те ме оставят, но аз тях, не.» Ако не стигнем до същността на нещата, няма да можем да се освободим от предразсъдъците на старото ни мислене. То е като порутена къща, която колкото и да кърпим, все повече се сгърбва и пропада. Нужна ни е нова къща, в която да има място за всички нас. Да живеем заедно в голямото село Земя, без да  си пречим.

         Благословия или проклятие е, че живеем във време на промени? Ако можем да си отговорим на този въпрос, ще знаем накъде върви света. Само за около 50 години преживяхме  нови открития в науката, които ускориха шеметно техническия погрес и наложиха промени в човешкото мислене. Нови и нови поколения техника заливат съзнанията ни, увеличаващи се обеми от публикации преминават през мозъците ни и ние все повече ускоряваме темпото на на четене, осмисляне, пресяване и интегриране на нужното в нашия опит. Все повече имаме нужда от компютъра, все повече стават инструкциите, анкетите и разпоредбите за работа. В образователната ни система се роят нови програми и многобройни учебници по един и същи предмет. Правим експерименти с децата и само слагаме още грим върху сбръчканата маска на социалното и професионално формиране на нашето бъдеще.

Забързани в ежедневните ни задължения, не усещаме как пропускаме най-важното от живота. Всеки път  си казваме, че така  не можем да родължаваме, че трябва нещо да направим, но си оставаме с  това добро намерение или недооформена програма за вътрешна животоспасяваща промяна.  Очакваме промените да дойдат отвън и отлагаме момента, в който да се вгледаме  в себе си и да вземем в ръце собствения си живот.

         Приемаме света, такъв какъвто го описва информационната система, пазара, политиката и вътре в нас расте тревожността и напрежението. Ставаме все по-объркани, когато трябва да преценяваме сами дадена ситуация,  да взимаме прости решения и овладяваме собствените си страхове. Погълнати сме от вихрите на хаоса на цивилизацията и макар, че се опитваме да се борим с всекидневието, дълбоко в себе си чувстваме потока на живота, който става все по-пълноводен, все по-шеметен  и  ни повлича не натам, където сме искали и мечтали. Все по-трудно общуваме, все по-малко се разбираме и усещаме как се късат познатите връзки с близки, приятели и деца.  Даваме си сметка колко сме различни от родители си и колко още по-различни от нас са децата ни. На моменти изживяваме вътрешната обреченост на света, който рухва и се разпада на частици, които никога няма да се срещнат в пространството и времете. Задаваме си въпроса за смисъла на всичко, което създаваме, смисъла на това непрестанно препускане и преследване на някакви цели.

         Но в мига, в който погледнем децата си, разбираме, че животът стои над нас и хаосът, в който сега се лутаме е преход към нещо ново, което не можем да назовем дори. Това е ново предизвикателство, както за предходните поколения, за младите хора и за онези, които тепърва ще се раждат.

 

Изживяваме момент, в който все повече осъзнаваме, че изследването на всеки един аспект от човешкия опит трябва да бъде многостранен. Все по-ясно разбираме, че човешкият ум не може да съществува без мозък, но също така не може да съществува без семейни, социални, родови, етнически, расови и др. традиции, че разумът съществува единствено въплътен в тела и култури, а физическият свят е свят, разбираем единствено от биологични и културни същества, които умеят да общуват помежду си.

В усилието ни да разберем физическия, биологическия и културния свят, в който съществуваме, все повече откриваме самите себе си и разчитаме все повече на себе си. Всеки глобален проблем има проекция върху отделния човек и решаването му зависи от малката промяна, която всеки един от нас пожелае да извърши. Светът ще става по-етичен само ако ние желаем да вървим в тази посока. Заложени са на карта нашата отговорност и нашата съдба.

 

 

         І. СВЕТЪТ ОТ КОСМИЧЕСКИ ПОГЛЕД

Цялото човечество преживява дълбока криза. Сриват се вярвания и културни устои, в които сме формирани. Все едно, че се  се разпада матрицата, в която сме отляти и това ни кара да се чувстваме  объркани и изплашени, че няма нищо стабилно и сигурно, на което да се опрем.

         Настъпи много бърза промяна в света ни, въоръжен от технологичната революция. Тя разтресе и пропука установените структури, сблъска се с навиците на обществото и индивидите. Съвременните общества се сблъскват със сложна проблематика, която застрашава оцеляването на човешкия вид и на неговите организации на живот. Технологичното ускорение и мудността на социална адаптация към промените пораждат задълбочаващи се кризи във всички сфери. Научно-технологичната революция, икономическата глобализация, политическите регионализации, проблемите в енергийния, хранителния и здравния сектор, замърсяването на околната среда и изчерпването на природните ресурси изглежда са надхвърлили нашите възможности. Или поне не могат да бъдат решени с досегашните средства и начини на мислене. Заговори се за нова парадигма, за нов поглед към действителността и мястото на човека в нея. Не може да се говори за дадена реалност, отделна от човека. Човешкият опит е основа за описанието на реалността. Колективната еволюция на човешката психика води до промените в познанията за заобикалящия ни свят, които от своя страна пораждат промените в човешката психика. Все по-често употребяваме понятието глобализация във всички сфери на нашия живот, но всъщност това е все по-ускоряващата се и непрекъснато променяща се колективна картина на нашето общество, на нашия свят, на човечеството като цяло в   съзнанието на съвременния човек. Докато пиша тези редове, тази картина вече се е променила. Единственият шанс да оцелеем в тази все по-забързваща и усъвършенстваща се промяна е да  се   променяме и ние в същото темпо, да адаптираме нашето мислене съобразно новата организация на живот.

         Създаването на писменността, откриването на печатната машина и изобретяването на компютъра са трите точки, в които ускорението на живота бележи скокове в геометрична прогресия.  Ерата на механиката позволи на човека да  разшири  тялото си в пространството. Електрическата технология разшири нашата централна нервна система като мрежа върху цялото земно кълбо, преодолявайки така пространството и времето, поне в рамките на нашата планета.

Компютърните технологии прибавиха още едно измерение към това уголемяване на човека и той бързо върви към технологична симулация на съзнанието. Средствата за комуникации се превърнаха в естествено продължение  на нашите сетива и на нашата нервна система. В реално време и пространство ежедневно получаваме звукова и  визуална иформация за живота на планетата Земя.

От една страна си даваме сметка, че социалната картина само за няколко гидини се е променила до неузнаваемост, но от друга страна инструментите за анализ, които използваме все още за да интерпретираме новите ситуации принадлежат на старата картина. Трудностите произлизат от това, че имаме чувствителност, формирана в друго време и тя не се променя според ритъма на събитията. Затова ставаме свидетели на едно засилващо се раздалечаваме между онези, които държат икономическата, политическата и културно-информационната власт и новите поколения, които усещат по нов начин функционирането на институциите и обществото.

През този етап творческият процес на съзнанието  се разширява колективно върху човешкото общество и индуцира раждането и формирането на индивидуални съзнания от ново поколение. Това колективно поле на познанието, което Вернадски нарича ноосфера акумулира и свързва в единство върховите постижения на човешкото мислене и съзидателно творчество.

Днешното  ново поколение е качествено различно от предшествениците си. То не само иска промени в начина на живот. То изобщо не се интересува от изградения вече икономически и социалния модел. Иска всичко онова, което е тромаво  и нефункционално да се изнесе от сцената на живота им. Иска да промени цялостната структура на нашата цивилизация, като започне от всеки отделен индивид. 

 

ІІ. ОЧИ В ОЧИ.

          Защо все се караме с тебе? Защо не можем да седнем и като хората да се разберем? Изобщо не искаш да знаеш какво ми е. Как да ти обясня , като няма да ме разбереш? Всеки о нас е чувал или задавал тези въпроси. Всеки човек само по себе си е различен и описва света по свой неповторим начин. Особено когато става въпрос за родители и деца, за стари и млади.

В историята на човечеството винаги е имало противоречия между различните поколения по силата на една естествена закономерност на разпадащото се старо и на изграждащото се ново. Но всяко следващо поколение създава абсолютно нови проблеми и изобретява нови предизвикателства към предишнит. Винаги е съществувал проблема за комуникацията между тях.

Винаги се е говорело за старо и ново поколение, но сегашното ускорено развитие разтвори още повече ветрилото, така че вече могат ясно да се разграничат три поколения: старо, средно и младо. Дори започна да се оформя граница между младите и децата, които се раждат през последните 7-8 години. Всяко поколение само са себе си заема качествено различен слой в еволюцията. Всички технически и информационни технологии завладяха живота ни само преди век. Ако старото поколение успя да интегрира в своята ценностна система електромеханиката, да привикне с нейните темпове на развитие и да адаптира мисленето си към този ритъм, то средното поколение придоби многократно по-висока гъвкавост и адаптивност. Информационно- компютърните технологии позволиха на човека от средното поколение да промени скоростта на живота си, работата си и бързината на обработка на информацията. Земята се превърна в едно голямо село.  Младото поколение постига своя качествен скок в  развитието със скорост и и в измерения които са почти недостижими за средното поколение. Или иначе казано имаме три поколения, които имат различно организирано мислене, различен капацитет на работен режим и на практика функциониращи в различни измерения. Всяко ново поколение се движи със своя сорост и ако разликата между поколенията от 17, 18 век се е измервала в единици и десетици от км/ч., сега това може да се изрази в км/ мин. за старото поколение, в м/сек.  и  Мв за средното, то за младите и децата  са валидни светлинни години и Gb  информация.  Все по-ускоряващото се отдалечаване на поколенията засилва различията между тях, а оттам и противоречията. Нагнетява отношенията и психическата температура расте непрестанно .

Постиндустриалното ни общество се характеризира със застаряването на населението в резултат на по-добрите условия на живот и удължаването на живота.  Почти всяка жена работи и грижата за децата поемат преди всичко бабите и дядовците. Както се говори за все по-намаляващия прираст на нацията ни, така намалява броя на детските градини. Оказва се обаче, че градините са много по-намалели от раждаемостта и не могат да поемат всички деца, а групите достигат до 24 -26 деца. Влошава се грижата за без това оредяващото бъдеще на нацията. Участниците в организирането на социалния живот стават повече и картината се усложнява. Общуването между поколенията налага нови правила, от които имаме нужда, но все още не сме изработили. Имаме нужда от конкретни ориентири, за да  открием смисъла и мястото си във все по-усложняващата се реалност.

Можем да кажем, че днес не ни достига пространство и време за общуване между поколенията. Това се дължи на старата ценностна система, която ако преди е била позитивна и съзидателна, то вече излиза от употреба и започва да изкривява и осакатява взаимоотнешията. Негативите й все повече слагат отпечатък върху живота:  индивидуализъм, надпревара, изолация, агресивност и свръхнапрежение в отношенията. С всеки изминат ден, дори час, а вече и миг поколенията се отдалечават и това се усеща в семействата ни, в работната среда и приятелствата. Все по-малко разговаряме с близките си, все по-малко познаваме колегите си и все по-рядко се срещаме с приятелите си. Все по-малко време отделяме и все по-трудно разбираме децата си, а те дори не се опитват да ни разберат. И в един момент си даваме сметка, че пред нас стоят непознати личности, които си мислим, че възпитаваме и дърпаме напред, а всъщност те са ни изпреварили още преди да се родят и просто се движат с други скорости и в други измерения. Ако не можем да ги достигнем, нека поне се опитаме да понаучим нещо ново, което ще и приближи до тяхната нова и усъвършенствана чувствителност.

Застъпват се все още властващите критерии за описание на света и все по-широко разгръщащото се разнообразие от нови явления, индивидуалности и нова чувствителност на психиката ни. Липсата на комуникативност или по-скоро изкривената и непълноценна комуникативност провокира напрежението, стреса и многобройните физически и психически аномалии в отделните личности. Начинът на живот на съвременния човек е довел до пълен вътрешен хаос. Везните са натежали към материалната, консуматорска житейска концепция, а духовната страна става все по-лека и повърхностна. Нарушаването на равновесието поражда все повече и по-разнообразни физически ипсихически отклонения от определието за нормален човек.  Нормата сама по себе си вече е изпразнено от смислено съдържание. Психиката ни става все по-крехка и все по-често се люшкаме между депресиите и склонността към насилие, от хранителните аномалии до пристрастеностите. Необходима е нова грамотност за всички, и малки и големи, на цялата ни напреднала цивилизация. Да застанем очи в очи, родители, деца и внуци и да се ограмотим взаимно, да изучим езика на новото хилядолетие, езика на толерантността, на съпричастието, на способността да се адаптираме и да осазнаваме своята идентичност.

Рабира се, не можем да решим днешните проблеми с решенията от вчера, защото няма да направим и една крачка един към друг. Необходима е промяна на цялостната ни концептуална система или една нова парадигма, която съзрява в колективното ни съзнание.

 

         ІІІ. КАК СЕ ОГРАМОТЯВА НАШЕТО СЪЗНАНИЕ?

Историята на парадигмите е всъщност историята на организирането на човешкото мислене. Примитивните общества предават идеите си по един холистичен начин: с думи, с жестове, чрез осезанието. Хората са се гледали в очите. Гласът и интонацията са допълвали съдържанието на посланието. И днес, зикът продължава да бъде най-мощния код, с който разполагат хората. Еволюцията на човешкия вид е тясно свързана с еволюцията на технологиите и на езика. Започва с говора и завършва в днешни дни с електронното писане и четене.

Езикът се ражда вътре в нас, помага ни да структурираме нашите мисли, а те от своя страна провокират развитието на словото. Мислите ни помагат да опишем реалността и да оцеляваме. Колкото по-добре овладяваме словото и мисловните технологии, толкова по-добре успяваме да разчетем, разберем и да се впишем в средата, която е нашата реалност. Той е кодът, който координира и интерпретира нашите индивидуални модели за света.

С появата на писмените знаци човекът разширява своя свят, като изнася навън своя мисловен процес. Писаното слово се превръща в средство за символичен и практически контрол върху и действителността. То ускорява ограмотяването на човека и води до културен разцвет на цивилизацията. Редуват се селско стопанство, първите градове, Шумер, класическа Гърция, Ренесанса  и т.н. Писмеността и средствата за пренасянето й са в основата на организирането на общества, на създаването на законодателните кодекси , както и на моделите на поведение.

         Унифицираният код на писмеността, споделянето на личните преживявания и познания с много хора поражда колективното историческо съзнание, което променя съдбата на всички човешки общества. Визулното буквено общуване отваря пространството на себепознанието и самоизследването на човешката природа и същност. Писмеността стандартизира опита, прави широко достъпно колективното познание, социализира информацията и в крайна сметка демократизира  опита и социалните ритуали. Психическото пространство на човека става все по-обемно и богато на информация. Той осъзнава, че гранците на тялото ни не се припокриват с границите на ума .Този опит и познание провокират човека да търси нови върхове на приложение на тези познания, било за власт, за прогрес и усъвършенстване на живота.

След това идва печатната машина, която организира мисълта линейно, в причинно-следствена последователност. Раждането на книгата промени отношенията между хората и ги обедини в една по-развита цивилизация. Така се роди «информационното общество» : изграждането на държавна система за гражданско образование /училища, университети и школш/ и появата на печата с двойната си функция да разпространява информация и да формира обществено мнение, особено в идеологически и политически план.

         Към напредъка на комуникациите и научните изследвания трябва да прибавим и доминиращата роля на информационните технологии. „Компютърът се втурна сред нас около 1950 г. С безподобната си аналитична мощ и способност да разпространява най-различни данни в невероятни количества и с главозамайваща бързина компютърът се превърна в една от главните сили зад най-новото ускорение в процеса на придобиване на знание. Спиралата на възходящото развитие на човечеството се разширява все по-шеметно по отношение на пространство и време.

Електричеството, електронните технологии и комуникативната мрежа, опасваща планетата организира по нов начин мисленето. Превърна  го в сложен, многомерен, синхронен процес, в който има единство на многообразието, съвместяване на противоположностите.  Аудиовизуалната комуникация обедини активизирането на всички човешки  сетива, които постепенно заеха целия диапазон на електромагнитни честоти в пространствения ефир. Това, от своя страна повиши степента на активност на мозъка и цялата нервна система. Мозъкът се натовари многократно и отделни полета, функциониращи самостоятелно, заработиха в синергетично единство. Човекът започна да възприема повече и по-бързо потока от многопистова информация.

Появата на писмеността, създаването на печатната машина и изобретяването на компютъра са три момента в човешката история, които са подействали като ускорители за лавинообразни промени в начина на живот, в мисленето и космовизията на човека. След всяко следващо откритие това ускорение се увеличава с геометрична прогресия. Тофлър пише в „Шок от бъдещето“ : „Темпото, с което човекът е натрупвал полезно познание за себе си и за вселената, е нараствало по възходяща спирала в продължение на десет хиляди години. Това темпо отскача рязко нагоре с откриването на писмеността, но дори тогава то продължава да е мъчително бавно още дълги векове. По най-оптимистични пресмятания до 1500 г. в Европа са били написвани по хиляда книги годишно… Към 1950 г. – четири и половина века по-късно – темпото се е ускорило толкова рязко, че само в Европа се издават по сто и двадесет хиляди нови заглавия годишно.“ Сега тези показатели се променят ежедневно.

Когнитивните технологии на Възраждането са перспективата, печата и Нютоновото пространство-време. Тяхното наследство е строителството в неговото невероятно многообразие, което мултиплицира гледните точки в човешкото мислене. Съвременната аудио-визия отключи кинестетичната перцепция в мозъка под формата на поток от свързани помежду си данни. Комуникацията в мрежа позволява на индивида да излезе от личното мисловно пространство и да обхване споделеното ментално пространство, като в същото време непосредственото му социално пространство остава неприкосновено. Това е начин на живот за голяма част от младото поколение. Тяхната сензитивност се превръща все повече във виртуално-кинестетична или чувствителност в три измерения / пространство, реално и виртуално време/.  В какво конкретно се изразява тази по-сложна сетивност? Д.Х., студентка на 22 г. описа по следния начин общуването в чата : « Можеш да усетиш настроението на този, който ти пише. В едно най-обикновено изречение от три-четири думи, без препинателни знаци, можеш да почувстваш абсолютно сигурно дали другия е тъжен или пък му е гот в този момент.» Линейното послание, подплътен от виртуалния пространствен поток, носи не само знакова, мисловна и визуална информация. Тя е много по-богата. Така, когато се потопим в сонетите на Шекспир, ние всъщност активираме духовното съдържание на самия автор и възприемаме много повече от самото литературно съдържание на написаното. Със засилването на чувствителността  се разгръща все повече информация.

         Сензитивността на старото поколение остава в рамките на традиционното пространство-време или това на книгите, радиото и телевизията. Средното поколение успя да навлезе в компютърното пространство, но онаследените модели на сетивност позволяват ограничени възможности за развитие.  Всичко се свежда до създаване на унифицирана система за единни мерни единици на сензитивност и комуникативност. Всички имаме едни и същи сетива, еднакви по обем мозъци, живеем на една планета. Разликата между нас се състои в това, че всеки описва действителността по свой единствен и уникален начин.  Разичията не се крие в сетивата, а в начина, по който ума обработва информацията.  В начините, в критериите, в алгоритмите и цялостната философия за света и живота се отличават едно поколение от друго.

/ спирала на различните поколения /

Когато към ежесекундно мултиплиращия се поток от информация, добавим и все по-шеметно забързващото се време, можем да си представим как трите днешни поколения се отдалечават стремително едно от друго и все по-тънка става нишката, която ни свързва. Спиралата се разширява и ние с времето се отдалечаваме едни от други все повече.  Родителите ми не знаят как работи компютъра и какво се прави с него, аз се опитвам да вървя в крак с актуализирането на технологиите, но не успявам да обхвана всичко. Не се нося по гребена навълната. Децата ни още от малки просто сядат пред  компютъра и започваа да се возят на него или както казват, да сърфират. Всяка нова програма, която се появи, я разучават за 10-15 мин. Без да четат инструкции или учебници. Просто влизат и започват да я усещат. Толкова се вглъбяват в това приключение, че не чуват и не виждат нищо друго. Имам усещането, че дете и компютър се изучават взаимно, програмата и ума му влизат в някакви много сложни взаимоотношения и взаимно се обучават и развиват. Учебният процес е двупосочен, какъвто всъщност трябва да бъде.

 

ІV. НОВИТЕ ПОКОЛЕНИЯ

Те са децата на CD плейърите, на мобилните телефони, на видеоигрите, на компютрите и интернет , независимо дали са на 4 или 14 години. Те са за бързата консумация, за лесно постижимите неща, за общуването без граници и ограничения. Нашите деца станаха транстериотирални и многоезични индивидуалности.  Глобализацията обедини света и същевременно поощри индивидуализацията. Интернет ги научи да експонират своя вътрешен свят и да превърнат анонимната “субективност” в нещо естествено. Те са поколението на аудиовизуалните комуникации, на рекламите, на марковите дрехи и маратонки, на бързата консумация. Скучаят в училище и изкарват от равновесие преподаватели и родители. Децата стоят много повече време пред екрана на телевизора или на компютъра и тези медии са основните източници, от които те трупат информация и опит, за да организират своя свят. Модерните комуникации оформят личностите на новите поколения много повече отколкото семейството и образователната система. Светът, който ги осведомява е съвсем различен от този на ежедневието на техните домове и училище.  Младежите си изграждат други виртуални критерии, модели и идеали.

В каква среда растат и се развиват младите? Семейството загуби силата на вътрешните връзки в търсене на самореализация на мъжа и на жената. Много от младите страдат от разпадането на тяхното семейство било поради изневяра, повърхностни отношения, развод или нещо друго. Появиха се нови семейни форми:

         – семейство от един родител – само един възрастен е материалната и морална опора, модела за поведение и идентификация, съветника и наставника за подрастващите;

         – комбинирани семейства – децата живеят с майката или с бащата, които си имат нови партньори с  деца;

         – семейства с променени роли – майката е тази, която издържа семейството и е по-често извън дома, а бащата е поел повечето функции на жената в семейството;

         – заместващи семейства – децата израстват в семейството на баба и дядо, независимо че родителите им не са се разделили, а само са прекалено заети и непрекъснато отсъстват. Може дори да живеят в различни градове или родителите да са в чужбина.

         Може би затова днес все по-често младите се “събират” да живеят заедно много по-късна, на 25-30 години, без да сключват брак. Самата формалност на брака превръща отношенията в задължения, изисквания и претенции.  Разгромяват лицемерието на всички морални принципи на старите поколения. Откровенията им скандализират възрастните. Защото на тях им беше забране да се прегръщат, пък не дай боже, да се целуват на обществено място. Сега  е обичайна гледка и в нея няма нищо срамно, грозно или неморално. Напротив, по-добре да виждаме как момче и момиче се целуват, отколкото да четем или гледаме  новини, пълни с насилие, неизличими болести и бедствия.

Икономическият срив ограничи работните места най-вече за младите. Повишените изисквания към тях за умения и стаж, образователен ценз и допълнителна квалификация им пречи да се впишат пълноценно в обществото. Не са амбицирани да правят. Объркани са по отношение на критериите на възрастните и не могат да намерят точен еквивалент между своите желания и способности и между съществуващите възможности за реализация.  Много от тях не могат да си намерят точното място, защото обществото все още не е създало точните условия за тяхната реализация. Абществото не разбира техния език. Моят web дизайнер, когото наричам genius, защото е момчето с най-нестандартно мислене, когото познавам, все още търси себе си. Защото не се задаволява с това, което системата му предлага. Когато се запознахме, ми каза, че иска да се научи да манипулира. Всъщност истината беше, че искаше да престанат да манипулират него. Вече е по-уверен в себе си. Вярвам, че ще успее да се реализира./фотография на Иво/

         Регистрира се понижаване на общата култура, опошляване на културните ценности: висшисти, които не знаят правописа, деца, които пеят и рецитират реклами или се събличат голи  като в сцени от забранени за тях филми.  Но това не е характерно само за младите. Това е маята на по-възрастните, с които те са заквасени. Чрез увлечението им по поп фолк и чалга, по силните усещания и привидното безхаберие, липсата на амбиции и чувството за отговорност те хиперболизират всички негативи на остарялата и разпадаща се житейска философия. Показват ни какво сме им оставили да продължат във свой вариант и да ди обрисуват като карикатура на изкривените ни разбирания за демократичност, принципност и благополучие. Показват ни в какъв интелект са концентрирани сега парите, властта и оттам всичко друго.  Не гласуват, защото не им се предлагат нови алтернативи.  Безразличието към упреците и гнева на възрастните е техния бунт. Те просто чакат старите да си отидат и не бързат, защото знаят, че имат повече време от тях. Напрежението между стари и млади расте и поражда все нови и нови форми на агресия, на неврози, на злоупотреби и престъпления. Все повече стават проявите на агресивност и  насилие сред малките деца. Появиха се “хиперактивните”, “с дефицит на вниманието”,”аутичните” и всякакви различни от нормата категории, въведени от ограниченото и предразсъдъчно мислене на зрелите поколения. Не намираме начин “да се преборим” с трудните деца, да ги вкараме в калъпа за уравновесеност и да ги направим “каквито бяха децата едно време”. Тъпчем ги с антибиотици, антидепресанти и всякакви модерни фармаколигични изобретения, а после се хвърляме да ги отърваваме от наркотици и неконтролируеми поводения. Те са наш плод, в пълния смисъл на думата.

В същото време, днешните деца  са с много «подобрения» като модели на хомо сапиенс. Те са толкова различни от предишните поколения и толкова разнообразни, че може би единственото, което ги обединява е възрастта. Те не само са «странни» и «други» по отношение на по-възрастните, но са много «странни» и помежду си.  Странностите и разнообразието  нарастват все повече. Техният мозък е с друго качество, с друга структура, с друга сложност. С много подобрения е по отношение на потенциала си. Мислят по-бързо, като използват в сихрон главните канали за лична комуникация : зрение, слух и кинестетичност. Показателни са филмите, в които бързината на картината е дразнеща и непосилна за по-възрастните. Младите успяват да възприемат много по-скоростна информация. Повишената им чувствителност включва работата на двете мозъчни полукълба равностойно и в синхрон. Получава се качествено ново ниво на организация на мозъка и ново ниво на обработка на информацията.

Не търпят авторитарност и наложени измислени изисквания. Не отричат  старите модели и норми, а просто ги пренебрегват. Родителите вече не са героите за подражание. Повечето  младежи не желаят да приличат на родителите си. Искат колкото може по-скоро да напуснат дома и да бъдат самостоятелни. В същото време в анкети определят семейството, приятелите и живота като трите най-важни неща за тях. Те ни обичат, но не харесват. Съвсем в стил модерно мислене.

Към какви ценности се стремят?

1. Свобода – основна ценност, необходима за постигане на всяка друга цел.  Всяка  «обективна истина» отпада, ако тя заплашва свободата.
2. Естественост- младият човек изразява това, което е и което чувства, без задръжки и  предразсъдъци. Така отхвърхя всакакви социални табута и митове.
3. Любовта – първостепенно удоволствие за постигане на свободата. Любовта и удовоствието са най-показателните черти на културата на новите поколения.
4. Личният опит – източник и критерий за истинност и ценности. Интуицията и любовта са единствената логика, която ги убеждава защо трябва да харесват живота.
5. Свръхвъзможностите – искат да могат и да имат всичко. Те вярват в научно-техническия прогрес. Искат да живеят като своите световни идоли от киното, от бизнеса и рекламите. Вярват повече в личността, отколкото в теориите.
6. Справедливост и мир – това е дновременно желание и чувство. По-скоро го усещат като дълбоко течение, отколкото като личен ангажимент. Световното единство приемат като условие за изграждане на човечество без риск и насилие.
7. Бъдещето е в тяхното мислене за промяна – да не се повтарят грешките от миналото, да се изгради един съвсем нов свят по мярка на свободния човек.

Желаят всичко онова, което не са получили от възрастните като свобода, искрени отношения, изразена обич и преживявания, глобална съпричастност и живот без комерсиализация на ценностите и без насилие.

Това е само видимата част на айсберга. Под повърхността е онова, което възрастните поколения не могат да видят и разберат. Там са потенциалните  възможности на по-усъвършенстваните представители на човешкия вид. С необяснивото си поведение и развитие те ни показават, че много от нещата, в които вярваме и които мислим, вече не са ни от полза. В същото време за всички поколения става очевидно, че не можем да очакваме решения от едно общество, от институции и модели, които страдат от същите проблеми на остаряване и безпомощност.

Ако съумеем да отворим умовете си за новите концепции и гледни точки, имаме все още шанс да разчистим пътя пред младите и децата. Въпросът е в това, как предходните поколения да осъзнаят необходимостта от промяна, не само в леки корекции на съществуващата ситема, а цялостното й обновление. За да стане това  трябва да се ограмотят ВСИЧКИ, и стари и млади, ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО.

Обнадеждаващото е, че все повече представители на старите поколения защитават и се опитват да въведат в нашия живот един нов мироглед, който ще промени живота на всички поколения, на цялата наша цивилизация и на идните поколения, които идват все по-специални, все по-различни и все по-неразбираеми.   

 

ІV. НОВАТА ПАРАДИГМА ИЛИ УНИФИЦИРАНИЯТ ЕЗИК НА ВСИЧКИ ПОКОЛЕНИЯ.

Понякога се питаме защо правим нещата по този начин, а не по друг. Всяко едно ежедневно действие се ръководи една парадигма.

ПАРАДИГМА е :

– пример или модел, който следваме;

– основен шаблон за проектиране и разработване на  програми;

– ръководещ начин на мислене, формулиране и изразяване на решенията  на даден проблем;

– концептуален модел, който ръководи процеса на изготвяне и оформяне на дадена програма.

         Всяка нова парадигма е нова подредба на пъзела на света, нова форма за организиране на човешкото познание, което извежда човечеството на по-високо стъпало от неговата еволюция.

         Старата парадигма господства в продължение на три века от Нютон и Декарт до края на ХХ век. Това не означава, че не живеем все още по моделите и разбиранията на стария кодекс на живота. И точно в това се крият причините за всички сблъсъци и противоречия в нашите отношения. От една страна тази концептуална рамка не можеше вече да решава проблемите, генерирани от напредъка на биологията, социалните науки и физиката. От друга страна парадигмите за учените са като както доказателствата за съда /онова, което не е приведено като веществени доказателства, то не съществува /  и това налага въвеждането на промени на структурно ниво. Не могат да се решават нови проблеми със стари методи, не могат да се разбират преживявавията, поведението и отношенията на новите поколения с остарели методологии.

Новите открития в модерната физика ни доведоха до извода, че обективност няма. Ние сме тези, които според качеството и начина, по който работят нашите сензори, генерираме и създаваме реалността такава, каквато се разгръща пред нас. Ние не можем да възприемем пълната действителност. Виждаме картата, а не територията. Субективизираме парче от реалността. Този факт налага да се разделим окончателно с механистичната философия за живота. Не можем да разберем и осмислим света без да изучим самите себе си, без да опознаем и разберем нас самите, като отделни индивиди и същевременно взаимосвързани в единно цяло. Вътре в нас са източниците на насилие и пак там са новите качествено различни модели на съвмество съществуване.

Френският психолог Ян Пиаже разработи нова конструктивна постановка за познанието, където субект и обект вече не са противоположни полюси на двойственост,  а са части на един процес. Двамата се изграждат в процеса на познанието. Ако първобитният човек е изучавал суровата природа, а тя  е обучавала и усъвършенствала него, то съвременният човек се учи и еволюира от собствените си изобретения. Колкото са по-софистични технологиите, които създаваме,  толкова по-сложна става сетивната система, умствените процеси и бързината, с която  осъзнаваме информацията. Създаваме все по-сложна технология, а тя ни прави все усъвършенствани и сложни. По-късно откритията, направени от неврофизиологията потвърдиха изводите на квантовата физика, че не можем да изключим  наблюдателя като част от системата на наблюдение. Аз съществувам и съм такъв, благодарение на факта, че съществуват и са такива останалите хора.

         За да опознаем мозъка, използваме…мозъка.

         За да изучим езика, използваме… езика.

         За да разберем човека, използваме…човека.          

         Нютоново-картезианската парадигма, която е в сила все още, се характезира с аналитичност, редукционизъм, детерминизъм и линейна причинност.  Науката изучава реални феномени, които наблюдава и измерва обективно. Светът съществува така, както наблюдателя го възприема, но неговото съществуване е напълно независимо от процеса на наблюдението. Космосът е механична система с безгранична сложност, в която си взаимодейсват отделни частици и обекти. Тя се управлява от строго определени линейни вериги от причини и следствия. Времето върви еднопосочно от минало към бъдеще през настоящето. Обществото и хората са биологични машини, импулсирани от инстикта за оцеляване. Човекът живее в постоянна битка да овладее и победи природата. В икономиката решенията се взимат на основата на линейното, ограничено и ограничаващо мислене.  Дава се предимство на логиката, на разума, на лявото мозъчно полукълбо, което организира един определен начин на мислене. Този модел предопредели развитието на всички подмодели, които управляват обществото : икономика, здравеопазване, образование, морал и психика. Макар и вече усъвършенстван, той все още управлява нашия живот и мислене.

Новата парадигма също тръгна от физиката и започна да навлиза във всички сфери и нива на социума. Английският биолог Берталанфи създаде общата теория на системите, според която реалността е организирана цялост от съставни части, които тясно си взаимодействат. Малки промени в параметрите може да измени постепенно или в миг цялата система /ефектът на пеперудата/. Отделните елементи поддържат хармоничност една спрямо друга и чрез този процес придобиват идентичност.  Тази теория може да бъде приложена във физиката, в биологията, физиологията и в социалните науки. Аристотеловият постулат, че цялото е повече от сбора на частите, може да бъде приложен към организацията на живите същества, към психологията на поведението на индивида усемейството или социума, към системите за комуникация и по принцип към всяка една сложна система.

 

Твърдата материя бе заменена от процеси, отношения и активност. Информацията на вселената се съдържа във всяка една наша клетка. Мозъкът работи като холограма, в която всяка част може да възпроизведе цялото.

Според старата парадигма съзнанието и интелекта са продукт на мозъка и се обясняват с понятията на неврофизиологията. Все едно да повярваме, че програмите по телевизията са продукт на електронната система. Според новото виждане, съзнанието и интелекта са основни атрибути на човешкото съществуване и са едновременно присъщи и трансцендентни за феноменологичния свят. Това ще рече, че мозъкът превежда, онова, което съзнанието и интелекта констатират при наблюдаването и изучаването на реалността.

Линейната причинно-следственост бе заменена от кръговата каузалност и от синхронността, които са част от комплексното мислене. Линейното мислене не е достатъчно, за да разберем много феномени като общуването между хората, влиянието на колективното съзнание върху природните явления, върху фондовата борса и т.н. Необходимо е мрежово, асоциативно и контекстуално мислене. За да разберем една «истина» като «Любовта е вечна, докато трае.» е нужна не само евклидова логика. Тук А е равно на В и същевременно не е равно на В. «Аз» е равно на «другите» и едновременно е различно и уникално. Многообразие в единство. Необходимо е да приемем и двете възможности и да разглеждаме нещата в контекст, в отношенията с цяла мрежа от факти, събития и обстоятелства.

Можем да разберем проблемите на един човек ако разгледаме неговото поведение не само като проява на индивида, а като резултат от взаимодействието му и отношенията му с близкото и далечно обкръжение и със средата, в която той е динамичен процес. Холистичният поглед към всеки процес и обект, дава по-широка картина и повече варианти за решения. Дуализмът на ДА! И НЕ! води до късогледство. Не е достатъчен, за да решава сложните проблеми на ниво икономика, социални проблеми, екология и т.н.

Но както винаги има и трето решение. Това е хармонията в мисленето и знанията. Но дали това е възможно, след като двама специалисти в една и съща научна дисциплина срещат трудности да разберат собствените си научни резултати. Няма нищо чудовищно в това, защото колективният интелект на общността в тази дисциплина я кара да се развива, а не само един единствен мозък трябва да полага усилие да обхване всички резултати от всички тези мозъци-колеги. Това би било невъзможно. Освен това, днес съществуват стотици дисциплини и човек се пита как могат те да обменят достоверна информация помежду си? Дали не строим нова Вавилонска кула?

Френският мислител Едгар Морен, създател на теорията за сложността донякъде обединява опитите на учените да определят възможно най-точно реалността, в която съществуваме. Според него вселената трябва да се възприема от позицията не на абсолютен и непоклатим ред, а като диалогова игра между ред/ безпорядък/ и взаимодействие/ организация. Според Морен сложните неща се отличават по няколко характеристики : „…необходимостта да се свърже обекта с неговата среда; необходимостта да се свърже обекта с неговия наблюдател; сложно е когато обектът принципно вече не е обект, а по-скоро организационна система; сложно е, когато едно явление притежава едновременно допълващи се и противоречащи си особености. Сложността се появява там, където има проявления от по-висок порядък, където единиците губят своята яснота и обособеност, където има безпорядък и несигурност, където причинностите не са линейни, нито ясно определими. Парадигмата за сложността се стреми да установи връзката между обекта, неговата среда, наблюдаваното и наблюдателя; между естествените и хуманитарни науки, между природа и култура. Обединява и взаимосвързва понятия като всичко/части, един/множество, ред/ безпорядък и субект/обект.

Мултидисциплинността се състои в изучаване обекта на една дисциплина с помощта на различни дисциплини едновременно. Или казано иначе, резултатът от обединяването на много дисциплини надхвърля сбора от резултатите на всяка поотделно. Освен това, този резултат си остава валиден за конкретното научно изследване в областта на първоначалната дисциплина. Интердисциплинността се състои в прехвърляне на методи от една в друга дисциплина. Могат да се разграничат три степени: а/ приложна – например методи от квантовата физика обясняват висшите корови функции на човешкия мозък; б/ епистемологична -например пренасянето на методи от формалната логика в сферата на правото и в/ концепция за нови дисциплини – психофизика, компютърно изкуство и т.н.

Както в първия случаи, така и тук резултатите надхвърлят постиженията в отделните дисциплини, но целите си остават вписани в конкретното научно изследване.

Най-доброто постижение на третата степен е трансдисциплинността: преминаването през всички дисциплини едновременно и достигането отвъд всички тях. Нейната цел е да разгадаем днешния свят. Затова е нужно обединяване на познанието. При изследването на различните нива на реалност, пространствата между различните дисциплини, както и отвъд всички тях, е пълно, както квантовия вакуум е пълен с всички потенциалности: от квантовата частица до галактиките, от кристала до тежките елементи, които подготвят появата на живота във вселената.

Това преплитане на дисциплините но хоризонтала и по вертикала позволяват да се изследват не само всички нива на реалността, но и динамиката между всички тях, самият процес на развитие на реалността. Различните посоки на свързване между дисциплините не влизат в противоречие помежду си. Напротив, те са лъчите на един и същи процес, този на човешкото познание.

В модерната наука вселената се разглежда като динамична тъкан от взаимосвързани и взаимозависими събития. Ако възприемаме чрез взаимовръзки, тогава наблюдаваме различни нива на растяща сложност, а не йерархии.

За да бъде разбрано новото общество като една сложна, многомерна и глобална реалност, трябва да го разгледаме в неговото взаимодействие. Няма да е пълна картината ако бъдат разделени явленията и изолирани променливите една от друга. Земята е повече от даден контекст, тя е едно цяло, едновременно организиращо и дезорганизиращо, в което сме потопени.

Сложните системи не се адаптират към контекста, те се съединяват структурно в една динамика на взаимна промяна. Държавата отслабва, засилват се възможностите на неправителствените организации и на граждаската инициатива.  Обществото, като колективен разум е самоосъзнаващо се и самоорганизиращо се единство. То изгражда динамични мрежи, където всяко събитие, поражда друго или въздейства върху много други. Ражда нови модели на глобално поведение, въз основа на взаимодействията между неговите елементи, както и на неговите елементи с околната среда. Тук не са толкова важни обектите, колкото отношенията. Връзки и взаимоотношенията, локални или нелокални, оформят едно информационно поле, в което всички сме участници. Ако заменим държава, с общество, институции, организации, семейство индивид и приложим нови мироглед, ще си обясним много неразбрани процеси и отношения.

 Ако вземем отношението мозък – съзнание, ние трябва да го разгледаме в контекста на цивилизията. Това е интелекта и културата като колективен продукт,  които е акумулирало човечеството. Няма култура без човешки мозък, няма съзнание без културна среда. Съзнанието се развива в процеса на отношение между мозък и култура. Мозъкът, като биологична организация на процесите перцепция, познание, учене, програмиране и действие не може да се пластифицира и да създава нови невронални вериги и активност без съзнанието и без културната среда на ноосферата. Нито един от елементите, не може без участието на останалите.

 Същото е валидно за отношението човек – общество- култура. Нито едно не може без останалите. Не може да се абсолютизира нито индивида, нито обществото, защото са еднакво важини. Те са същевременно цел и средство. Обществото и културата спомагат за реализирането на индивидите. Взаимоотношенията между отделните личности позволява обществото да се самоорганизира и културата да се обогатява.

Декарт насочи научните търсения към разчленяване. Днес науката и техниката са се отдалечили от изкуството философията и представата ни за света е фрагментарна. От мига, в който Гьодел ни предостави подробни доказателства за своята теорема за незавършеността, престанахме да търсим завършени и затворени теории, за сметка на една открита и еволюционна представа за света, в която нивата на реалност се вписват, а не се изключват.

Трансдисциплинарността приема кохерентността на всички нива, но не забравя, че е невъзможно те да бъдат наблюдавани всички едновременно, че проблемът за прехода от едно ниво към друго остава открит, както и този, за съгласуването между организационните нива. Човекът притежава интуитивен усет за това цяло, но тъй като е част от него, нито може да говори за него, нито още по-малко да го обясни.

В този ред на идеи, понятията за ниво на реалност и на организация забраняват свеждането на горното към долното. Така, нивото на съзнателни представи, тези на звукови, образни и др. картини, не могат да бъдат раздробени до електрохимични невронални феномени и обяснени с тях, макар и да са условие за появата на това горно ниво.

Ако отделните науки разкриват все по-дълбоко сложността на структурите и процесите в своята област, трансдисциплинарността разкрива друг аспект от сложността, тази на обмена и взаимоотношенията между елементите на вселената, земята и човека.

Трансдисциплинарната мисъл се разгръща до размерите на една природосъобразна и хуманна холистична парадигма, която може да се прилага на всички нива на реалност. Намират допирни точки квантова, физика, социология, образование, икономика и метафизика.

Трансдисциплинарността или вертикалният поглед през нивата на реалност си поставя за цел да осмисли мястото на човека в природата, начина, по който той осъзнава тези реалности и се себеосъзнава, да префокусира нютоново-картезианската призма и да обедини откъслечните познания и откритията в науката за развитието на човека и космоса.

Шопенхауер казва по този повод следното: “ Задачата е не толкова да видиш неща, които никой не вижда, колкото да измислиш нещо ново за неща, които всички виждат, не по същия начин като тебе.“

 

                            П а р а д и г м и

 /символ на пирамида/                    /символ на дърво/

 

Нютоново-картезианска                        Нова /квантова/

Аналитичен подход                        Системен подход

Редукционизъм                              Синергетика

Детерминизъм                                Самоорганизираност

Линейна каузалност                       Самовъзраждане         

Твърдост на материята                    Непрекъснатост на потока

Статичност                                      Динамичност

Човек – биологична машина           Сложна мрежа от отношения и процеси

Човек-пасивен наблюдател            Наблюдател+наблюдавано=

                                                                  Единна цялост

Сборът на частите прави                Цялото е повече от сбора на

       цялото                                                цялото

Изследване и редуциране на          Съвкупността поражда

   организация на единици              феноменология, различна от

и подеидиници                       тази на неговите компоненти

         Причина – следствие                       Измененията се пораждат                                                              от самата вътрешна структу                                                          ра като реакция срещу вън                                                             шен дразнител /адаптация/ Всяка наука за себе си                     Трансдисциплинарност                                                                  и интердисциплинарност      Дуализъм                                         Холизъм

         Обективна истина                          Относителност на реалността

         Предсказуемост                              Нестабилност на системата

         Авторитарност                                Сътрудничество

         Количество                                      Качество

         Следване на проверен модел          Създаване на нови модели

         Съзнание отделно от тяло               Съзнание/тяло= едно цяло    Ляво и дясно полукълбо           Ляво/дясно= синтез

         Линейно мислене                                      Сложно мислене

         Рационалност                                  Интуитивност

         Вярно/невярно                                       Може би

Вярно   ∆    Невярно

Съзнанието описва реалността        Съзнанието създава карта на реалността

Дуализъм на ума:                             Синтез на ума:

Линеен/образен                                Реалността се преживява

Какво да мислим                              Как да мислим

Аз имам тяло                                    Аз съм тяло

Ти си глупак                                     Ти постъпи глупаво

Аз съм прав/ти си крив                    Може би и двамата сме прави.

         Съперничество                                Сътрудничество

         Отхвърляне                                               Приемане

        

        

 

1. ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ

 

Всичко се промени в средата, на двадесети век, когато телевизията стигна до милиарди домове, предоставяйки моментална виртуална връзка със събитията от цял свят. Революцията на визията толкова силно въздейства върху човека, че промени неговата дълбока същност. Оттогава, не само хората без критично мислене, но и онези, които го имат започнаха да се затрудняват да разграничат реалното от виртуалното. Пространствено-времевата ориентация сякаш загуби приоритет, изместена от взаимоотношенията, комуникациите и самоидентификацията на човека, групата, етноса и човечеството.

Електронните медии придават нов израз на социалната и културната обстановка, където съвременното и глобалното са двете страни на една и съща монета. Средствата за комуникации трансформират полето на масово общуване, предоставяйки нови средства и нови науки за изграждането на представа за всеки човек и за света като цяло. Електронните медии се превръщат в оръдия, достъпни за всички нива на обществото за всякакъв тип хора, за експериментиране с изграждането на идентичност и на представата на личността.

Въпреки това събитията се развиват толкова неочаквано и изненадващо бързо, че за човек е невъзможно да предвиди каква посока ще поемат нещата, хората и изобщо живота ни.  Все повече се убеждаваме, че чрез осмисляне на структурата на живота,  не можем да дадем разумно обяснение на събитията и на съдбата на цивилизацията ни. Животът на отделния човек не сътворява събитията, а се моделира от макро икономическите, етническите, религиозните или природни сили. Човекът е част от надиндивидуалните структури като семейство, професия, работа, етнос, култура и т.н.

До скоро менталната реалност на съзнанието и конкретната реалност на материалния свят бяха ясно разграничени. Светът на фантазиите, легендите и приказките беше ясно обособен. Днес, обаче, с шеметното разширяване и заплитане на средствата за масова информация положението бавно, но необратимо се променя. Постепенно се размиват границите между всички тези реалности и съвременният човек трудно може да разграничи дали радиото съобщава за нашествие на извънземни или слуша радиопиеса по Х. Уелс. Не знае какво наблюдава по СNN, екшън или наистина два небостъргача в центъра на демокрацията и свободния свят на инициативата рухват реално и погребват хиляди реално съществуващи и мислещи хора.

 Но в тази нова сфера, човешката същност е засегната пряко и цялостно много повече от когато и да било. След еднаквото формиране, което донесе индустриалната ера, новата инфосфера предоставя на човека една много по-сложна представа за самия него и го изтласква към по-силна диференциация. Според Тофлър  „не можем да трансформираме всички наши средства за комуникация и да очакваме да сме все така непроменени като личности. Една революция в средствата за комуникация трябва да означава и революция в психиката. Едни, относително малко и централно произведени вестници, списания, радио и телевизионни програми и филми подхранваха така нареченото от критиците монолитно съзнание. Индивидите бяха подтиквани непрекъснато да се сравняват с относително малък брой модели и да оценяват своя начин на живот с малко други възможности. Впоследствие гамата от стилове на личности, одобрени от обществото, стана много ограничена. Актуалната демасовизация на средствата за комуникация предлага ослепително разнообразие на модели и стилове на живот, с които да се сравняваме.“

Новите средства за комуникация не ни предлагат цялостни , а раздробени фрагменти и частици от картини. Вместо да ни се дават завършени идентичности, сред които да избираме, се налага сами да сглобяваме един модулен Аз. Това е много по-трудно и обяснява защо толкова милиони хора търсят отчаяно някаква идентичност. Задълбочени в това усилие, ние развиваме едно сублимирано съзнание за нашата собствена идентичност, на чертите, които ни правят уникални. Така се променя представата, която имаме за себе си. Изискваме да бъдем забелязани и зачитани като индивиди.

Комуникациите и шеметното развитие на познанието ни отвеждат в един съвсем различен от познатия ни днес свят.

Създава се нова цивилизация. Но къде се вписваме ние в нея? Технологичните промени и настоящите социални вълнения не означават ли край на приятелството, на любовта, на компромиса, на общността и на взаимопомощта? Елекронните чудеса от бъдещето няма ли да направят човешките отношения по-пусти и далечни от днешните ?

Такива са въпросите, които Тофлър вмъква във своите разсъждения около „новата психосфера“. Промишлената ера има собствена инфосфера и към нея е свързана нейната психосфера . Но доказателство за това, че тези промени засягат психиката е факта, че от шейсетте години насам се създадоха и разпространиха хиляди видове терапии , за да помогнат на личността да се реинтегрира.

Такава скорост не може да не смути човека и да го засегне от психологическа гледна точка. “ Открития. Приложение, Въздействие, Открития. Съзираме тук една верижна реакция от промени, една безкрайна, рязко възходяща крива на ускорението в социалното развитие. Това обаче е само едната страна на проблема, защото ускоряването на промяната е също така и психологическа сила. Макар и напълно пренебрегвана от психологията, нарастващата степен на промяната в обкръжаващия ни свят нарушава нашето вътрешно равновесие, променяйки самата същност и начина, по който преживяваме живота. Ускорението около нас се

превръща в ускорение: в самите нас.“^, пише Тофлър в “Шок от бъдещето”.

За да оцелее, индивидът трябва да стана безкрайно по-приспособим и по-способен от когато и да било досега. Необходимо е да осъзнае, че процесът на учене не се ограничава със завършването на средно или висше образование.  Образователната система все по-безпомощна, за да подготви младите да придобият качества и умения за този нов свят. Необходима е  РЕФОРМА В НАЧИНА НА УЧЕНЕ ЗА ВСИЧКИ  :

 

СТАРА ПАРАДИГМА                          НОВА ПАРАДИГМА

Обучение                                                                 Учене и познание

Количество информация                                    Техники и качества за 

                                                                                   достъп, изследване, оценка и

                                                                                   ползване на информация

Непреходност на знанията                                 Относителност на познанието

Образованието като продукт                             Обучението като процес

Учебни програми, насочени към                      Обучаване на целия мозък

Рационално, аналитично, логическо,                Холистично развитие –

Линейно мислене на лявото полукълбо           нелинейни, интуитивни, латерални мисловни техники.

Йерархия и авторитарност                                  Равнопоставеност и демокра-

Родителят, преподавателят са безусловни      тичност в изразяването на соб

авторитети                                                 ствено мнение

Родител, учител възпитава и обучава        Възпитанието и обучението

Еднопосочно                                             двупосочен процес

 

Вече се долавя раждането на новото съзнание, независимо от политическите и идеологическите позиции относно конкретната екзистенциална взаимовръзка между нас, поведението ни и стандарта на живот. То се проявява в младите хора, в новите поколения, които обособяват свой собствен облик вече не в десетилетия, а   в годините от новия век. Стават все по-различни, по-диверсифицирани в своето обединяване на глобално ниво.

 

VІ. ОЩЕ ЗА ОТНОШЕНИЯТА

В момент на криза системите и подсистемите в обществото се самовъзпроизвеждат като повтарят генетичния модел и въвеждат адаптивни стратегии във вътрешната организация. Съчетава се доброто старо по нов принцип на организираност. Иначе казано всяко следващо поколение онаследява съвършенството на предходното и добавя още нещо към това познание, като го предава на следващото. Така сложността се увеличава, първоначално нарастващо напрежение, което се проявява във все по-разнообразни аномалии на отношения, поведения и взаимодействия. После идват качествените изменения в отделни единици, които в един определен етап са изключение. После тези изключения стават все повече, докато не настъпи момент, когато се превърнат в правило.  Във квантовата физика това се нарича натрупване на критична маса и квантов преход. Системата се самоорганизира по нов начин и проявява нови качества. В човека това се случва през различните фази на съзряване и оформяне на личността. В обществото тези изменения се проявяват в поведението на хората и в отношенията помежду им. Колкото повече нарастват психическото напрежение, обединителните информационни процеси и динамиката на живота, реверсивно нараства и вътрешното напрежение във всеки един индивид. С разрастването на комуникациите, се сгъстява информационното поле около земята. С развитието и разпространението на технологиите се сгъстява и усложнява психическото поле, което обхваща цялото човечество. А натрупаното познание и културно наследство оформя полето на познанието или ноосферата, както я нарече Вернадски. Отделни индивиди от старите поколения са регистрирали засилващото се при-съствие на тези структури под формата на пророчески послания, ясно-видения, сънища или под формата на психически отклонения от нормите за здрав човек. С нарастването на сложността на взаимоотношения и със засилването на тези полета, расте % на индивидите, които реагират по определен начин и със своя модел на адаптивност към промените на средата. Старото и средното поколение станаха свидетели на един нечуван до сега бум на ясновидци, лечители, медиуми и биоенергетици. Разбира се, станахме очевидци и потърпевши на цяла гама от прояви на психически аномалии и нови диагностични понятия за поведенческото разнообразие. Неврозата стана наше ежедневие, агресивността я приемаме като неминуема, модни станаха булимията и анорексията сред младите момичета. Дори и момчетата се «заразиха» от тях. Почти цялата ни нация е тревожна. Хората не се усмихват, очакват лоши новини, говорят за цени и болести. Живеят с грешките от миналото и с неизвестното бъдеще, а настоящето прелетява неусетно.

Диференциацията и сублимираните съзнания провокирахи нови явления и форми на съзряване на личността. Започна все по-често да се споменава в пресата за «особените деца», които стават все по-голям брой сред новородените. Някои ги наричат индивигови, други риталинови /от Риталина, който им се предписва от лекарите за преодоляване на хиперактивността/. Дори се заговори за кристални деца или звездни деца. Там, където има дим, има огън. Не можем да продължаваме да вкарваме в стари рамки и диагнози нови, необясними за нашето ниво на познание явления и отношения. Или още по-лошо, да отричаме явления и процеси, които не разбираме.

Имах няколко срещи с едно деветгодишно момче, което се страхуваше да спи на тъмно. Виждаше светлинки и усещаше нечие присъстввие. Не спираше на едно място, но и ума му работеше със същата шетливост. Вършеше всичко толкова точно и бързо, че докато разговаряхме с майка му, той  действаше на свобода и после по «следите» разбирах какво беше правил. На път за тоалетната, чукна два-три пъти по клавиатурата на компютъра и продължи нататък. Когато си тръгна, не успях да вляза в компютъра. Беше ми сложил парола. /снимка на Велин/. 

Все по-често идват родители за съвет как да помогнат на децата си. Оказва се, че всъщност търсят напътствия как да разберат какво става с децата им, защо са по-различни от другите и как да ги третират? Дали да приемат за аномалия или като проява на индивидуалност в оформянето на тяхната личност.

 

VІІ. КАКВО ОТЛИЧАВА МЛАДИТЕ ОТ ВЪЗРАСТНИТЕ ?

Време е старите поколения да престанат да се отнасят към младите, все едно че ги гледат в огледалото за задно виждане. Младите не ни следват. Те са много пред нас и ако искаме да ги настигнем и да ги разберем, трябва да стане като тях. Разбира се, само по отношение на начина на мислене, на съзнанието и новата парадигма за света. 

 

Как възрастните третират детството и юношеството от позицията на:

 

Традиционна  парадигма  Преходна парадигма   Нова парадигма

 

Етап на подготовка                Проблемен етап            Граждани от  

за живота                                                                     стратегическо

                                                                                     значение за

                                                                                     бъдещето

 

Правата са формални             Криза на нормите.        Признати права

Липсва им социална              Трудната възраст          и гражданско

зрялост                                   Това отношение           пълноправие.

Не са професионалисти         провокира тревожно    Зачита се мне-

Отказва им се ролята на                  социално поведение     нието на децата

Социални корективи.            /сърдитите млади           или юношите,

Удължава се периода на        хора/                             съобразно тях-

Зависимост от възрастните    Главен приоритет –       ната възраст и

Ограничава се участието       сексуална грамот-        зрялост. Дава

им в обществения живот        ност и здраве.               им се думата.

Засилват се противоречи-      Вниманието се              Приема се като

та между млади и                   насочва към пре-          гъвкав и отво-

възрастни.                              венция и решаване       рен към проме-

Традиционните обслужва-    на проблеми като         ните сектор от

щи системи се организи-       ранна бременност,        обществото.

рат основно за деца и за         престъпност, нар-                  Най-точен израз

възрастни /здравеопазва-       котици, бягство от        на глобалното

не, образование, социал-       дома и от училище.      общество и

на политика и др./                                                        култура.

                                                                                     Главно действа-

                                                                                     що лице за раз-

                                                                                     витието.

Способни да участват в изгра

ждането на сво-

                                                                                     ето настояще и

                                                                                     в общия напре-

                                                                                     дък на общест-

                                                                                     вото.

                                                                                     Възраст, подхо-

                                                                                     дяща за мотиви-

                                                                                     ране на развити-

                                                                                     ето на способ-

                                                                                     ности и за пред-

                                                                                     пазване от про-

                                                                                     блеми, които мо

                                                                                     да се прояват в

                                                                                     зряла възраст

 

Мотото е : Детството и           Мотото е: Детство и       Мотото е : Дет-

Юношеството са най-             юношество – рискова   ство и юношест-

здравата възраст.                     възраст.                        во – интегрално          

                                                                                      и съпричаство                                                                                 развитие.

 

         Вечната битка между млади и възрастни е за завоюване на лидерството. Социалните промени днес  отключиха в младото поколение неприязъм към политиката и към завоюването на водещата позиция. Те притежават огромен потенциал, за да предложат нови концепции за разрешаване на проблемите, с които възрастните не могат да се сравят.

         Старото и междинното поколения са в криза, задълбочаваща се от неустойчивото развитие и от непригодността на когнитивните и социалните инструменти. Възрастните се чувстват отговорни за това да представляват един безпогрешен модел . Смятат, че няма да могат да поддържат своя авторитет или да предизвикват уважение и възхищение, ако споделят своите съмнения, затруднения и страхове с младите. На всяка цена държат да се покажат силни и съвършени. Сами блокират комуникацията с младите. Децата им не споделят нищо, отказват да разговарят. Покажете се каквито сте: естествени, искрени, слаби, уплашени и гневни. Младите отдавна са ви скенирали и знаят малките ви “тайни”, защото са по-умни, по-чувствителни, по-емпатични и състрадателни. Ако наберете кураж да се откриете, ще спечелите две неща. Първо, ще разчупите леда помежду ви и второ, ще получите помощ и подкрепа, дори решение на проблемите и тревогите. Всичко е въпрос на вътрешна трансформация, на начин на мислене. Ако дори само си помислим, че искаме да се открием пред тях, да споделим неприятностите и тревогите, това ще е достатъчно. Защото те ще са усетили тази наша мисъл много преди да я формулираме в ума си. Тяхната интуитивна страна е развита много повече и те получават информация за нас не само от думите, жестовете и поведението ни, а най-вече от нашето излъчване. Това, което се опитваме да скрием, онова, което се превръща във вътрешно напрежение, крещи най-силно на емпатично ниво и се предава по мрежата на психическото поле. Младите са много по-опитни навигатори в това поле, защото всички са се родили в него и не се питат дали интуицията дава точна информация или това са глупости.

Една майка сподели следното: “Понякога се събуждам неочаквано и когато се обърна виждам очите на сина ми, вперени в мен. Той е на три години, но погледа му е като на възрастен. Имам чувството, че вижда вътре в мен и чете всяка моя мисъл.” 

         Егоцентризмът на възрастните е една от причините за неразбирателството между поколенията. Старото поколение живее със самочувствието, че е от света,като утвърден и статичен модел, който са създали, може да бъде просто мултиплициран и да се превърне в бъдещето на младите. Всички техните модели и програми могат да позлужат за подготовката, развитието и защита на новите поколения. Едно, обаче не отчетоха възрастните, че конюнктурата вече е друга и техните модели не са ефективни в тези коренно променени социално-икономически и политически отношения.

         Закостенелият манталитет на възрастните е друга причина за разширяващата пропаст в отношенията. Поведенческите им стереотипи и непроменяемост по отношение на психо-социалните инструменти, на които разчитат в опита си да намерят общ език с младите. Скоростното разминаване между картата за света и бързо променящата се реалност, лиши възрастните от собствените им ориентири и координатна система. Какво остава да напътстват и да се изправят пред трудностите, които днес изживяват младите. Да не говорим за техните перспективи.  Светът на зрелите поколения се срутва пред очите им и те не искат да вярват на случващото се. Чувстват се ограбени, ненужни и шокирани. Само човешкия хъс за оцеляване им подсказва какво да правят. Не искат да приемат реалните факти и хвърлят усилията да запазят малкото оцеляло. Късогледсвото им пречи да доразрушат паянтовата къщурка и на нейно място, заедно с младите, да построят нов дом.

         Спомням си едно интервю с Йордан Радичков, в което той много живописно обрисува колко е ошашявен българина от промените. Оприличи ги на опит да ремонтираме къщата като съборим едновременно всички стени. Тогава покривът се сгромолясва върху ни и света се обърква в главите ни.

         Възрастните не са научени да изслушват младите, без да ги прекъсват с реплики от рода :”Мълчи, ти си малък!” или “Я го гледай, пикльо, той ще ми каже на мене, патилия!” Това е така наречената възрастова дискриминация. Предразсъдъците са причи на поставяме по общ знаменател децата и юношите по отношение на определени нарушения на нормите. Някои обикновено прилепват епитети от рода на “наркоманчета”, “откачалки” или “гащници” на всеки млад човек. Нека го приемем като отдушник на напрежението, защото изглежда безобидно. Но когато това отношение се проявява в отношението на социалните структури на обществото, тогава трябва да се замислим какво поведение наблюдават младите. Тинейджър ми сподели, че една вечер, когато се връщал от училище заедно с един свой съученик, ги спрели двама полицаи и ги    накарали да си отворят чантите. Не били особено любезни, нито се представили, а грубо им казали: “Я, да вимим, какво имате в чантите си? Имате ли наркотици ?” Това момче беше повече уплашено и стресирано, отколкото обидено от отношението  на  възрастните . “Прегрешенията” му бяха, че пуши и че живее с един родител. Имаше проблеми със съня и с общуването. Затова идваше при мен. Разговаряхме като равни за онова, което не можеше да сподели с възрастните. Защо ли?

Ако тръгнем да търсим контакт с друг човек от позицията на неговите вероятни недостатъци като представител на една прослойка от населението, тогава диалог не може да има. Водим паралелни монолози и създаваме паралелни реалности.

Познанието и мъдростта не е приоритет само на по-големите. Младите идват на бял свят с онаследено познание и мъдрост, които понякога ни втрещяват, когато излизат от устата на 4-5 годишно дете.

Случвало ви се е, нали? 

         Обучавах две приятелки как да релаксират, да се освободят от стрес и комплекси, да се справят с ниското си самочувствие. Опитвах се да им обясня, че всичко зависи от нас самите, че не бива да обвиняваме другите за нашите проблеми и че нашето мислене и вътрешна нагласа определя отношението ни към стреса и дразнителите. Всеки път, обаче те започваха отначало. Оплакваха се от съдбата си, от късмета си, от мъжете си и моите опити да насоча вниманието им към самите тях оставаха напразни. Веднъж едната доведе петгодишната си дъщеричката, живо и умно дете. Както обикновено започна нещо като разговор, в който аз се опитвах да обяснявам, а те да се надпреварват една през друга да говорят за себе си. В един момент момиченцето застана между двете и изтърси: “Млъкнете бе, гъски и чуйте какво ви се говори!” Настъпи мълчание, после всички прихнахме да се смеем и това сякаш преобърна нещата.

От този ден нататък започна истинската работа. Двете млади жени започнаха да се вслушват в моите обяснения и да опознават себе си. В тях трябваше да настъпят промените и единствено те самите можеха да да ги извършат. Аз също научих нещо важно от това дете. Научих се да търся сътрудничеството на всеки човек, независимо да колко календарни години е. Детето, със спонтанната си намеса, пропука вкоравелите ни обвивки. Като на шега то ни даде безценен урок.

         Ученето не е приоритет само на децата и юношите и не само за тази възраст. Сега съжителстваме три поколения, които се обучават взаимно и непрекъснато. Поговорката, че човек се учи докато е жив, придобива вече друго съдържание. Трябва да разбираме, че възрастният може да се учи от детето или младежите, както и обратното, но в по-малка степен. Ако преди век старите са дърпали младите нагоре по склона на живота и са утъпквали пътеката пред тях, сега младите идват с повече “инструменти, монтирани ” в съзнанието си , с които да се ориентират в сложната плетеница на живота. Добре ще е да им се доверим и да ги следваме, иначе ще изгубим и тях и  вярната посока.

         В едно можем да сме им полезни: като поогледаме самите себе си. Нека всеки се опита да погледне отстрани какъв модел представлява за младите и децата. Те стават такива, каквито им позволяваме да бъдат. При общуването, каквата и форма да има то, ние създаваме едно общо пространство на съжителстване и обмяна на информация. В него другия / дете, възрастен, тийнеджър/ е толкова легитимен, колкото и ние. Младите и децата са все още изграждаща се психика и емоционалност. Тяхната идентичност е като мека глина, която родителите, учителите и обществото моделират. Детето се превръща в това, което му е позволено или показано, че може да бъде в това общо пространство. Ако едно дете или младеж са агресивни, това означава, че е пребивавало, било у дома, в училище или пред екрана в пространство, където агресията и насилието са узаконени и приемани за част от нашата действителност.

Какви отношения между възрастните наблюдават децата в ежедневието, в културните прояви, във филмовата и музикална  индустрии? На какво ги учим в детската градина? Да пазят чисто, да не хвърлят отпадъци къде да е, да бъдат учтиви с другарчетата си и с възрастните и още много прекрасни неща. Какво, обаче ги посреща в реалния свят? Какъв процент от зрелите хора спазват същите тези положителни навици, на които учат децата?

Можем  да им помогнем като поемаме по-често инициативата да им разказваме за себе си, да споделяме преживяванията си, да описваме положителните и отрицателни си емоции, за да ги подканим да направят същото. Емоционалното общуване е също толкова важно, както и рационалното.

Можем да им помогнем като ги подкрепим, като им дадем да разберат, че сме зад тях, каквото и да решат и където и да сгрешат. Те имат нужда от това, защото са неуверени в себе си. Трудно им е да определят своята идентичност, да видят ясно своето място в остарялата социална структура и да се почувстват полезни и реализирани. Обществото може да изгради нова, положителна визия за интегрирането на новите поколения, като следва няколко стратегически посоки:

1. Като създаде пространства за присъствие и участие на младите хора – Има успешни опити в спорта като движенията от рода “Спорт срещу дрога” или състезанията по уличен баскетбол. Много добри са някои предавания по телевизията като “Споко” , “Мело ТВмания”, “Море от любов”, но те не са достатъчни.
2. Да показваме добрите страни на младите хора повече, отколкото да ги критикуваме и упрекваме. В нашето възпитание преобладава отрицателното поощрение. Щедри сме, емоционално и словесно на критика при неуспех и много оскъдни, пак емоционално и словесно, когато трябва да похвалим и да изразим радостта си от успеха на детето или изобщо на някого. Това идва още от времето, когато е битувало правилото, че детето се целува само когато спи.
3. Позитивно преориентиране на възрастните относно смисъла на детството и юношеството – информиране и ограмотяване на родители, учители, служители и т.н. за новата парадигма, за промяна на визията за младото поколение. Консултации и курсове за преодоляване на конфликти и трудности в общуването между поколенията.
4. Организиране на регионални и национални форуми за диалог деца, юноши – учители –родители- общество –правителство, с цел осмисляне на отговорността на всеки участник в мрежата за проблематиката, която наричаме “детска” или “младежка”.
5. Приоритет в държавната политика върху капитала на нацията – младите и бъдещите поколения – адекватни и перспективни решения и мерки.

         Остарелите парадигми не насочваха вниманието на обществото към потенциала и водещата, обновяваща позиция на младото поколение. В образователната политика се издигаше лозунга : “Младежта-достойна наша смяна!” Но младите не само не искат да поемат очакваната вахта, а искат да сменят кораба. Сега трябва да приемем друго мото: “Децата и младите хора – равноправи участници в организирането и развитието на обществото.”

В случай, че не успеем да изградим положителна нагласа към младите, много от тях  ще подтикнем към бездействие и апатия. Проявяват я към политиката, гласуването, към постоянните упреци на родители си и цялостното пренебрежително отношение на възрастните към тях. Ако попитате някой възрастен дали обича децата и младежите, сигурно ще ви отговори положително. Дори може да се възмути от въпроса. Обаче, в действителност проявява отрицателни поведенчески модели спрямо младото поколение. Това е по-скоро защитен механизъм,  един последен опит да си напомпи собственото му смачкано самочувствие.

Новото поколение отвръща на тези модели с безразличие, екстравагантни дрехи и прически, щури купони, татуировки, пиърсинг и графити. Малките деца имитират сцени от филми, където има разголване, насилие и псевдогероизъм. Поощрява ги възмущението и страха на големите. Сякаш искат да кажат: “Добре, щом не ме приемате откъм положителната ми страна, откъм моите потенциални заложби и не ми давате шанс, все пак ще ви накарам да ми обърнете внимание. Щом не ме одобрявате, не ме приемате такъв, какъвто съм, не ме оценявате, когато се държа адекватно и интелигентно, когато се опитвам да ви предложа моите способности и познания, тогава ето ме страшен, опасен и рушащ. Само ме погледнете, обърнете ми най-после внимание! Дори и по този начин!

         Младите искат промени тук и сега. Самата стремглавост на събитията изисква решения в реално време. Търсят непосредствен ефект и резултат от действията си. Това им дава увереност, че са извоювали правото да бъдат различни и подчертава реално индивидеалността на индивидите. Тяхната визия за бъдещето е ясна, но много различна от тази на възрастните. Според старата парадигма социалните промени трябва да променят структурата, за да последва промяна в индивида. Новата парадигма визира личността. Необходимо е да се промени тук и сега поведението на всеки един човек. Те искат откритост и етичност в отношенията между половете, межуду различните личности, етичност в отношението към природата /за разлика от лицемерието на индустриалното общество /, етичност към човешкото тяло и здравето. Мислят глобално и действат локално. Това се изразява в различното отношение към болните от СПИН, към зависимите от дрога, към екологията и към присъствието в обществото. Масовите младежки организации се разпаднаха. Вертикалните и пирамидални структури не отговарят на визията на новите поколения. Днес, тяхното участие се изразява в създаване на хоризонтални мрежи по интереси, в които могат да участват индивидуално и дори анонимно или само с парола или електронен адрес. Това са интернет обществата, които обединяват хора от различни страни, възрасти и интереси в метамрежи. Там всеки е лидер, индивидуалност и съпричастен към адиндивидуална обединяваща идея и тема.

         Разговарят помежду си в някакъв накъсан диалог, с кратки фрази, в които я няма обичайната логика и върастният човек изобщо не може да разбере за какво си говорят. Телеграфната им реч напомня бързата електронна поща, в която няма правопис, няма препинателни знаци, главни букни и дори кирилица. Към връстниците си и възрастните се обръщат на ти, което ако интерпретираме от позицията на старата парадигма, ще ни накара да се възмутим от проявената фамилиарност и неуважение. Но прието позитивно, ще разтълкуваме като покана за равностоен диалог :”Ето, аз те приемам за равен, приеми ме и ти така!” В първия случай На всички деца, младежи и възрастни, които идват при мен се представям на малко име и налагам ти-диалог. Младите вътрешно си отдъхват, а на повечето възрастни им трябва време, за да приемат тези условия на играта. Авторитетът и самочувствието не идват от обръщението на вие или на фамилия. Те са плод на вътрешната нагласа на човека и всяка друга форма е проява на ниска себеоценка или скрити комплекси.

         Как ли изглеждаме в техните очи? Преди време, когато за не знам кой път се скарах на сина ми, не помня вече за какво, той само ме гледаше, без да каже нищо. Гледаше ме някак си с любопитство, все едно, че наблюдава нещо много интересно. Когато го потитах, защо ме гледа така, той ми отговори: “Гледам бръчките ти.”/нимка на Георги/ Колко ли тромави, недодялани, бавно мислещи и закостенели изглеждаме в техните очи. Не знаем, защото не сме им дали думата. Всичко правим за тях, работим за тях, жертваме се тях, трупаме пари и имоти за тях и какво ли още не. Но всъщност не знаем какво искат те, защото не ги изслушваме и защото нямаме време да бъдем с тях. Те ни приемат такива, каквито сме без да ни освиркват, за да слезем от сцената. Така, те ни приканват да приемем и тях такива, каквито са: БУЙНИ, ХИРЕПАКТИВНИ, СПОСОБНИ, ПРИСТРАСТЕНИ, ЛЮБОЗНАТЕЛНИ, РАЗСЕЯНИ, С ДЕФИЦИТ НА ВНИМАНИЕТО, МЕЧТАТЕЛИ, АУТИСТИ, ИНТЕЛИГЕНТНИ, НЕУВЕРЕНИ, ИНТУИТИВНИ, УПЛАШЕНИ, СЕНЗИТИВНИ, ОБЪРКАНИ И ЦЯЛАТА НЕПРЕКЪСНАТО ОБОГАТЯВАЩА СЕ ПАЛИТРА   ОТ РАЗНОВИДНОСТИ, ИНДИВИДУАЛНОСТИ НА НЕПОВТОРИМИТЕ НАШИ ДЕЦА.

 

         VІІ. НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРОМЯНА

 

Защото всеки един от предходните поколение бил е, е и ще бъде в определен момент малко буен, малко мечтател, малко уплашен или разсеян,  за кратко интровертен и неуверен, свръхсентзитивен и интелигентен, пристрастен и любознателен и всичко онова, което може да се нарече човешко.

         И ако аномалиите в поведението и психическото формиране на предишните деца са се нуждаели от леки и лесни корекции чрез разработените педагогически и социални инструменти, то сега този модел не действа. Защото инструментите са разработени за тогавашните деца и за тогавашното общество.  Старите поколения все още живеят с идеята, че хората са си хора. Те са изградени от едни и същи елементи и модели. Мислят с едни и същи мозъци и следователно трябва да им влияят възпитанието и обучението, както са били формирани преди тях другите деца.

         Какво се е променило? Средата или условията на живот, в които се появяват сега децата е различна по отношение на сложност и динамика, с която не са свикнали болшинството от зрелите и още по-малко възрастните хора. Някои от тях успяват да се адаптират към промените и поддържат някакво вътрешно равновесие. Повечето обаче се задържат на повърхността с цената на много усилия и напрежение.

         Как се отразява растящото напрежение и бързата промяна на условията, които изискват от човека все по-бърза и по-бърза адаптация? Инфосферата и психосферата, саздадени от човечеството предават и интерпретират всякакъв вид информация, добра и лоша, и я разпространява мигновенно по мрежата от взаимоотношения между отделните индивиди. В Интернет има всичко и човек може да избира, според интересите си. Но до това пространство имат достъп само част от човечеството. По неофициални данни от 2004 г.  в интернет редовно сърфират около 8 млн. души. Останалата част от света получава нюансирана информация. Медиите филтрират и насочват информационния поток към аудиторията. В новините, най-масово ползвания от всички поколения поток, ескалира негативизма. Предава се тревожността от бедствие в някоя точка на планетата, за заплаха и несигурност от военен конфликт, от покачването на цените на горивата или от промени в политиката. В определени дози и компенсиран от конструктивност и позитивизъм тази стресираща информация може да постигне търсения ефект –  да държи будно съзнанието на хората за най-неотложните проблеми зарешаване от цялото общество. Но когато равновесието е нарушено, тогава будността преминава в постоянен стрес и тревожност.

           Стресът в малки количества е необходимия тонизатор за нашата психика. Без него ще сме по-малко борбени, по-малко жизнени и по-малко въодушевени. Докато организмът, нервната система и съзнанието ни успяват да овладяват напрежението, бързо да интегрират събитията и емоциите, човек запазва своята устойчивост и здраве. Когато обаче напрежението надхвърля възможностите ни да реагираме своевременно и да въведем необходимите корекции в нас, тогава ние започваме да  складираме този стрес. Дори не му обръщаме внимание. Отхвърляме го като проблем, защото си казваме, че имаме много по-спешни и важни задачи и първо тях трябва да решим. Кумулативният процес на натрупване на напрежението е скрит и непредсказуем. Започва да се проявява в симптоматика, която няма видима връзка с причинителите на стреса. Може да “избие” в здравословен проблем, в работоспособността ни, в отношенията с хората, в цебеоценката и т.н.

                           

Това е нашето ежедневие. С този “фонов шум” от преплитащи се тревожни информации живее съвременният човек.  Към него можем да прибавим личните тревоги, с които е заето нашето мислене. Цялото информационно поле, в което съществуваме става все по-напрегнато и стресиращо за нашия вътрешен свят. Комуникациите касаят не само образа и словото. Те включват много повече компоненти, които нашата сетивна система може да декодира в различна степен. Можем да усетим състоянието на човек, с когото разговаряме по телефона. Можем да се събудим разтревожени за близък приятел, който живее в друг град или в чужбина. Можем да разберем емоционалното състояние на непознат, срещу когото седим в автобуса. Изискванията към нашата декодираща нервна система се повишават.

 

Жена в зряла възраст описа по следния начин своето усещане за растящото напрежение в ежедневието и необходимостта от ново съдържание на понятието индивидуалност: « Чувствам се като ядка, около която се сплитат все по-гъсто нишки от емоции. Объркана съм и не зная как да опазя себе си, как да разгранича моята същност от заобикалящата ме паяжина. Не зная тя част от мене ли е или не? В един момент осъзнавам, че са и двете. Едновременно са част от мене и част от цялото. Ако искам да разбера тези нишки, трябва да се отворя към тях като извърша някакви промени вътре в мен. В разговор с моя колежка ми хрумна тази идея. Тя твърдеше, че се познава много добре и знае какво представлява като личност. Това ме накара да се замисля, дали човек изобщо може да сепознава като нещо завършено, статично и постоянно? Не сме различни в нови условия, срещи и отношения? Усещането за обгръщащата ме мрежа ме накара да осмисля новото ми виждане за идентичност. Това означава динамичен обмен с мрежата от емоции, която ме свързва с останалия свят.» Под емоции тя имаше предвид взаимоотношенията, които създаваме със света и другите хора. Всъщност определението й беше метафорично точно, защото силата на тези връзки, които изграждаме помежду ни зависи от емоционалната окраска.

Понятието емоционална интелигентност за първи път бе използвано в психологията през 1990 г. за да опишат набора от емоционални качества, които оказват влияние за успеха. Познанието и опита се трупат в съзнанието ни асоциирани с емоциална информация. Без чувства, няма учене и памет. Модерната наука отчита необходимостта от по-комплексно изследване на човешката същност, за изграждане на пълната картина на потенциалните ни възможности.  Цялостният портрет на личността в авангардната психология включва не само IQ /коефициент на интелигентност/, а и EQ/коефициент на емоционалност/. Емоционалността е катализатора за вътрешните трансформации, които преживяваме.

Лимбичната система, често споменавана като емоционалната част от мозъка, регулира нашите емоции и импулси. Включва хипокампуса, където се извършва емоционалното обучение.

Ако се скараме на детето и му креснем: “Престани, ще те накажа!”, когато е ударило друго дете, то ще отстъпи, но гневът му ще остане неизразен, а ситуацията неизяснена и неинтегрирана в неговото съзнание. В един магазин наблюдавах следната сцена. Влезе майка с малко дете, което се залепи за вратата и протегна на пръсти, за да стигне до дръжаката. Беше ветровит ден и вратата се блъсна и тъклото се счупи с трясък. Повлече детето и то се разплака уплашено от случилото се. Майката се втурна ядосана към него, дръпна го рязко за ръката и започна да му се кара, че е скупило стъклото и че ще трябва да го плаща. Детето се разплака още по-силно. Опитах се да и кажа, че то е много уплашено и е по-добре да го успокои, но тя не ми обърна внимание и бързо излезе от   магазина. Стресът, който изживява крехката психика на едно дете не може да се сравни с каквото и да е ужасно събитие в живота на възрастния човек. Това са белези, които се отпечатват толкова дълбоко, че залагат по дъното на съзнанието ни зародишите на комплекси, емоционална ранимост и непълноценност на характера на бъдещия зрял човек. Много от проблемите в по-късен етап от живота ни се дължат именно на тези бомби със закъснител, . които не се обезвреждат навреме. Постравматичният стрес е по-вреден от физическото нараняване. Освен това тази история е показателна за липсата на емоционална култура и равнопоставеност между дете и родител.

Дали признаваме или не, всеки човек се променя непрекъснато. Биологичната ни структура се обновява изцяло за 7 години и на практика ние ставаме съвсем нови същества. Променят се вкусовете ни, идеалите ни, философските ни разбирания, приятелите ни и враговете ни. Всичко се променя в нас, но ние си оставаме самите себе си:  потециал да се развиваме, да бъдем удовлетворени или не от живота, избора да бъдем такива или други, да приемем съдбата си или да рискуваме и да поемем отговорността да я променим. Това е качеството на себеосъзнаване, до което е израстнало човечеството и което ни отличава от останалите форми на живот. Ние решаваме как да живеем и как да се отнасяме към света. Но за да разберем какви сме решили да бъдем, ни е необходимо огледало. Това е реакцията на обществото, на другия човек до нас или срещу нас, в които се оглеждаме. Аз също съм огледало за другите. В моята реакция към средата, в моята оценка за другите, в моето поведение се срещат външния и вътрешния свят и пораждат промените, които е необходимо да бъдат извършени повече в мен и по-малко навън, за да живея в хармония и да е развивам

           Със засилващото се обединяване на човешкия род, с увеличаващото се познание за света в съзнанието на отделния индивид, нарастват индивидуалните му характеристики и оттам различията с всички останали. Колкото повече параметри има една организационна единици, толкова намаляват вероятностите за  еднаквост, за повторяемост и прилики с други еднородни единици. Индивидуалният свят става все по-богат и все по-сложен, все по-динамичен и гъвкав. Човекът постепенно загуби старите опорни точки в света като материална осигуреност, постоянно работно место, трайност на взаимоотношенията, твърдост на принципите. Идентичността измести центъра си върху способността на човека да бъде възможно най-гъвкав и адаптивен към изискванията на средата, без това да означава, че му липсва сила на характера или уникална индивидуалност. Дава си сметка, че създаването на нови комунакивни и функционални вериги вътре в него, го правят много по-способен да създаде възможно повече и оптимални взаимоотношения с другите.

Способността ни да решаваме други проблеми зависи от гъвкавостта на нервната ни система и на ума. Те пък зависят от психическото напрежение, с което са натоварени. Когато то е по-високо от необходимото, ние сме в режим на свръхнапрежение и не работи ефективно и бързо. Бързаме да свършим все повече работа с все по-малко мощност. Страхуваме се да намалим темпото или да спрем, защото се опасяваме, че рухне всичко около нас. Позната ви е тази картина, нали? Стресът става причина все по-малко да можем да работим качествено, все по-трудно да решаваме проблемите, все повече време да отделяме за дребни неща и накрая идва болестта или срив около нас. Ставаме все по-сприхави, все по-чувствителни и недоволни, все по-трудно се разбираме с другите и т.н. Дори когато сме сред приятели, гледаме филм или слушаме музика, пътуваме или сме в отпуск, ние продължаваме да сме тревожни. Мултиплицираме вътре в нас напрежението на средата. Но то не остава скрито за света. “Ако си мислим за буреносни облаци, те ни се изписват на челото.”, беше казал в едно интервю Джон Ленън. Ако влезем в стая, където хората са се карали и са враждебни, залива ни вълна на гняв и агресивност. Ако наблюдаваме без звук класна стая или занималня за деца, ще усетим общата атмосфера и настроенията на възрастните, на децата и на отношенията между тях. Ние предаваме своите емоции, излъчваме настроенията си и съобщаваме на света за нашата тревожност.

Ето, такива посрещаме новите деца. Независимо къде се раждат бебета, моментално попиват в себе си информацията и психическото напрежение като цяло. Дори още в утробата на майката те получават сигнали от тази обща човешка среда. Дори микросредата на родителите и дома да са спокойни и изпълнени с любов, те носят и елементи от общото поле.  Посреща ги една жужаща от тревожност и забързаност цивилизация, изнервена и затисната от собствените си проблеми. Като чисти, отоврени системи бебетата и децата опознават света емпатично или неформално. Бебето се натъжава и разплаква щом в стаята  влезе разтревожената му майка. То е част от единството май-дете. Майката пък от своя страна е част от единството майка-семейство, после идва майка-общност, майка-общество и т.н. докато не обхване цялото човечество. Бебето се изживява още от самото начало като Аз=Ние. Посреща го един свят с много по-сложна мрежа от психическо напрежение, от информация и познание. Като все още неустойчиво организирана структура младият индивид търпи повече поражения от въздействието на средата, отколкото зрелия човек. Какви индивидуални конфигурации приема ума,  нервната система и тялото на едно бебе, потопено още преди раждането си в една  много сложна жизнена среда, никой не може да прогнозира. Разбираме за тях, когато те започнат да се проявяват в поведението му и в общуването със света. Когато то започва да се диференцира от Ние и започва да става Аз.               

Напрежението, което се поражда в по-високите нива на структурите, се поема от по-ниските. Напрежението в обществото, нестабилността на цялата система от непрекъснатото създаване на нови връзки и взаимоотношения, се проявява в психиката на отделните личности. Те могат да останат непроявени дълго време, но се акумулират, ако индивида не се освободи от тях. Могат да се проявят под различна форма, в зависимост от адаптивните качества на тази единица от социума. Много са факторите, които определят средата или контекста, в който се проявява човека. Но в крайна сметка неговата вътрешна структура и способност да се пренастрои към външните промени, определя неговото отношение и поведение. А то е уникално, неповторимо и необходимо за развитието на личността и общността. Едното без другото не може да съществува. Няма излишни индивиди, няма безполезни личности, няма излишен живот. Системата дава възможност на всеки да потърси своето място и предназначение в нея. Докато отделният човек запази способността си да се адаптира към средата, той е полезен за нея. Когато достигне до границите на възможностите си да се променя, той се разпада като организация на живота.   

           

 

          ІХ. ПРОМЕНИТЕ

 

         Новата парадигма, с която започнахме обясненията на сложните промени в науката, обществото и социалния живот, остава суха теория, ако не намерим изразяването й в конкретните стъпки, които може да предприеме отделния човек. С какво да започнем?

 

1. Да се научим да приемаме себе си.

 

              Да научим повече за себе си като сложни самонаблюдаващи се и самоусъвършенстващи се индивидуалности, които са част от една още по-сложна самоорганизираща се система, тази на обществото. Ние сме продукти на биолигчияната природа, на култура и социалните взаимоотношения. Полезно ще е да научим повече за себе си като мислещи и осъзнаващи мисленето, което можем да управляваме. Да разберем как работи нашата сензорна система, която рисува картината на реалността и определя нашето поведение и отношение към заобикалящия ни свят. Да се научим да се грижим по-добре за себе си, да се харесваме и обичаме. Каквато е нагласата на съзнанието ни, такива ще са взаимоотношенията, които ще създадем с децата си, с общонстта и природата. Човек, който не приема себе си и не се усъвършенства и развива, за да се хареса и обича, той не може пълноценно да обича и харесва другите.

              Как да научим децата да приемат себе си? Позволете му да опише себе си под формата на игра и го убедете, че неговото описание, каквото и да е то,  е вярно и лично присъщо за това дете. Това е началото за преодоляване на много от причините за депривация или фрустрация, страхове и агресивност. На децата трябва да им се даде възможност да се убедят във вероятните им възможности, да ги поощрим да ги проявяват и открият себе си. 

 

2. Да се научим да приемаме другите.

 

Можем да тръгнем към другия от позицията “Аз зная, а вие нищо не разбирате още, нямате моя опит и познание.” Или от позицията “Аз ще споделя с вас, което и вие знаете, защото светът е един за всички, но всеки го обрисува по свой начин. Проблемите на този единен свят касаят всеки от нас.” В първия случай Аз съм в емоционална динамика, която отрича или ме разграничава от другите. Във втория случай Аз тръгвам от приемането легитимността и равнопоставеността ми с останалите. Няма важни и маловажни, няма по-умни и по-малко умни, няма победители и победени. Или всички печелим или всички губим. Да се научим да общуваме свят със свят.

 

2. Да се научим да бъдем приемани от другите.

 

              Ако не се харесваме, ще живеем с мнителността и предразсъдъците на ниската си себеоценка, че не сме харесвани или одобрявани от другите. Ако се почувствате неразривна част от заобикалящия ви свят, тогава другите ще ви приемат.

              Нашите сетива и мисловни концепции /стара парадигма/ ни карат да възприемаме света като обект, откъдето идва убеждението, че ние сме нещо отделно от него. Егото ни внушава увереността, че ние наблюдаваме света, отделно от нашата психика. Така идва твърдението, че сме обективни. От тази позиция се смятаме за упълномощени да съдим другите, да отричаме онези, които са различни от нас .Знанието е фрагментирано и ограничено.

              Все повече животът ни доказва, че сме част от феномена човек, природа, общество. Всички дишаме един въздух, страдаме от природни бедствия, болести и лоши новини. Радваме на щастието на победителите и плачем с майките, загубили децата си в нелепи катастрофи. Това чувство за единство и обвързаност се засилва все повече, защото ставаме все по-често съпричастни на събития от глобален характер : земетресения, терористични действия, болести, наводнения и войни. Нещастието ни прави единни. Приемайки себе с всички ограничения и възможности за промяна, ние се научаваме да приемаме човешките ограничения изобщо и да приемаме срещите с различните хора като възможност да продължим да се развиваме.

 

              Цялостното  и непрекъснато обучение е въпрос на оцеляване.

1. Да приемем необходимостта да се променяме.
2. Да се научим да учим.
3. Да се научим да прилагаме наученото върху нас и в съвместния ни живот с другите.
4. Да се научим да живеем заедно.
5. Да се научим да бъдем себе си.
6. Да предадем на децата тези познания и умения.
7. Да приемем предизвикателство да се учим от тяхната индивидуалност и различност, каквато и да е тя.

 

         Качествата,  които би трябвало да   притежаваме, за да се реализираме пълноценно и които трябва да развием, ако сме пропуснали и да ги усъвършенстваме в процеса на възпитание и обучение на децата:

• емпатия /вчустване в състоянието на другия/;
• изразяване и разчитане на чувствата / ;
• контрол над емоциите / самоконтрол и управление на стреса/;
• способност за адаптация /бързото интегриране на събитията в съзнанието обогатяват личния опит и предпазват ичността от натрупване на стрес, комплекси и фрустрации/;
• позитивна нагласа за оценка на хора и събития /оптимистите живеят по-дълго, по-здрави са и повече успяват/;
• способност за разрешаване на проблемите от междуличностна позиция / разширяване на индивидуалния свят и създаване на предпоставки за повече контакти и по-успешно общуване/;
• последователност и завършване на задачите;

 

 

Х. НЕРАЗБРАНИТЕ ДЕЦА

 

              Ще задам няколко въпроса. Не е нужно да отговаряте. Само се замислете върху тях. Само това ще е достатъчно да започнете да се променяте.

1. Смятате ли се за оптимист?
2. Искрени и истински с близките си и особено с децата, най-вече по болезнени теми?
3. Прекарвате ли поне 15 мин. на ден с децата си, като не мислите за нищо друго, освен да сте с тях, да поиграете, да се пошляете без цел? Смятате ли че това е загубено време?
4. Помагате ли на детето си да създаде приятелства?
5. Гледате ли повече от 12 часа телевизия седмично? А децата ви? Следите ли дали децата ви гледат забранените за тях филми и предавания?
6. Имате ли ясни и точни модели за възпитаване на децата и за спазване на нормите от ваша и от тяхна страна?
7. Показвате ли на децата си как да релаксират като средство срещу стреса, гнева и разочарованието?
8. Участвате ли заедно с децата в съвместни, училищни или обществени дейности?
9. Признавате ли пред децата свои грешки и нарушаване на общите правила на поведение?
10. Включи ли сте в тези правила да не се повишава тон, да не крещите и да не обиждате другите, когато разговаряте с тях?
11. Подкрепяте ли децата си, когато имат трудности? Помагате ли им да разрешат даден проблем? Позволявате ли им да ви помогнат, когато имате трудности? Решавате ли заедно семейни проблеми?
12. Насърчавате ли децата си да не се отказват дори, когато плашат от трудности? Признавате ли пред тях страховете си?
13. Спазвате ли самите вие съветите за здравословно хранене, почивка и работен режим, който изисквате от децата?
14. Излизате ли често с тях сред природата? Имате ли домашен любимец, който да е като член от семейството?
15. Осъзнавате ли, че когато децата са досадни, нервни и непослушни, това се дължи на вашето вътрешно напрежение, умора и стрес? Осъзнавате ли, че за да спокойни децата, е нужно вие да сте спокойни?
16. Приемате ли ги за равностойни личности като интелигентност, възможности и рава?
17. Допускате ли мисълта, че децата са по-умни от вас и могат да ви учат и да ви напътстват? Може ли, всъщност те да ви обучават и възпитават повече, отколкото вие тях?

 

В категорията неразбрани или труди деца влизат всички онези, които проявяват в поведението си особености, с които се отличават от болшинството хора и които затрудняват обичайното общуването с останалите. Отличават се и затрудняват общуването палавите, разсеяните, хиперакивните, с дефицит на вниманието, с дислексия, с физически или умствени затруднения, с аутизъм, импулсивните, агресивните и все повече наименования, които дават някакво определение за тези случаи.  За децата с физически и умствени затруднения възрастните създават определена обстановка, специален режим, грижи, съобразени с нуждите на такива деца. Каква е реакцията им обаче към децата, които нямат затруднения да се придвижват, да се обслужват сами, да се учат в нормални училищиа. Отношението на възрастните към агресивните, хиперактивните, затворените и необщителни деца е като към  категория създания, които сякаш искат да създават проблеми на възрастните.  Някои ги смятат за мързеливи, други за умствено изостанали, а трети за разглезени и разхайтени. Няма задълбочено познание по отношение на тези случаи с разтройства на вниманието, на концентрацията, на комуникацията и на сетивната зрялост на израстващите в днешните условия деца.  Нека се опитаме да надникнем зад тези диагнози и наименования, защото за нас те са само понятия с определено съдържание, с което описваме даден човек. Носещите тези диагнози и наименования обаче живеят непрекъснато с тях : в училище, в междучасията, у дома, с приятели и по време на сън. Светът на крехката психика се завърта около този център – различен, особен и труден.

Родителите на различните деца знаят за какво става въпрос. Те знаят колко е трудно за самите тях да живеят с тази тежест да си различен. Знаят колко е трудно да разбират децата си и да бъдат разбрани от тях. За да се премине от една в друга паралелна вселена е нужна огромна енергия, търпение и упоритост. Често самите родители не могат да проумеят кое е причина и кое следствие. Дали децата са разсеяни, защото са неспокойни или са буйни, защото не могат да се концентрират в задачите си. Дали са слаби ученици, защото не им е интересно в училище или се бунтуват защото не разбират какво става с тях самите. Различното отношение към трудните деца затруднява и усложнява отношенията с тях. Трудно е за родители, за учители, за психолози и психотерапевти. Защото тръгваме към тях от позицията, че им има нещо особено, че са дефектни, че ние ще ги излекуваме от нещо, което не разбираме, а гадаем по симптоматика от остарели учебници. Ние започваме с това да хвърлим в ужас и без това изплашеното дете, което е толкова объркано и дезориентирано, че от страх издига стена пред нас и отказва да сътрудничи. То осъзнава, че не се като останалите деца и справя според очакванията на възрастните. Дава си сметка, че не се държи като другите, но не знае точно какво и защо се случва с него. Много често усещаме как ни се изплъзват в последния момент, изобретявайки поредната тактика за бягство. Когато смятаме, че сме ги предразположили и във всеки момент ще стигнем до сърцевината, те затръшват вратата под носа ни. И губим надежда… и родители и педагози и всички. Не можем да установим преки отношения с тях. Учителите  в даден момент вдигат ръце от тях,  гледат да не си хабят нервите с тях и работят само с най-кротките, прилежните, изпълнителните и умни деца. Така е било винаги. С трудните деца никой не иска да се захваща. Тези деца влизат в ролята си и проектират около себе си вътрешния си безпорядък. Понякога се превръщат в изкупителна жертва за агресивността на групата, друг път в посмещище за всички и изобщо отхвърлени от колектива. Това още повече задълбочава вътрешния хаос и страх. Те се превръщат в самотни островчета и дори да бъдат много общителни и умни, те не се вписват сред връстниците си. Някои загубват вярва в себе си и се затварят в себе си, други стават агресивни и разрушителни, а трета част от тях поставят дадена диагноза и започват да го лекуват с медикаменти. Децата от първия тип могат в дадена връзраст да съумеят да превъзмогнат този безпорядък, да сглобят психиката си по силата на естествения процес на съзряване и да намерят мястото си. Остават емоционално плахи, необщителни, макар интелектуално да са се изявили в дадена област. Могат и да остаат затворени, с ниско самочувствие и объркани по отношение на своята реализация. Втората група също може да подтисне дълбоко в себе си агресивността и тя да се превърне в амбиция за власт, материализъм или кариеризъм. Може да се запази в първоначален вид и да се изрази в пристрастеност, престъпност и насилие. Третите забавят темпото на живот и съзряване. Може за кратко, а може и за дълго. Никой не може да предскаже. Нито едно от тези деца обаче не се освобождава от сраха и печата, че е различно. Травмата остава за цял живот. Много от тях губят вяра в себе си и ставам лесно упрявляеми и манипулируеми от  “по-силните” около тях. Никога не успяват да добият усещането за собствена идентичност и самостоятелност. Нито могат да достигнат до зрелостта да поемат отговорност за себе си, камо ли за други хора, към които са привързани и обичат.

Какво прави различните деца различни. Споменах по-рано, че всеки описва своя свят, въз основа на информацията, която неговата сензорна система предава до мозъка. Разликата не е в самата информация, а начина по който сетивата предават тези сигнали до централната нервна система. Когато даден сензор не функционира правилно, било поради незрялост или уврежданена, тогава до мозъка достига изкривен сигнал. Картината също се изкривява и човек не приема и не предава на една и съща честота като другите. С развитието на организва се извършва синхронизиране на цялоствата сензорна система, която придобива все по-усъвършенствани умения за приемане на много финна и точна информация. Развиваме уменията за неформално общуване. Емпатията е едно от тях. Когато забележим аномалии в поведението на едно дете, продължаваме по инерцията на предразсъдъците и генерализираме това негово временно и частично токлонения. Създаваме си мнението, че това дете има цялостни психически или умствени проблеми.  

Необходимо е възрастните да интерпретират правилно тяхното поведение. Детската агресивност е опит да е освободят от вътрешно противоречие или страх. Мълчанието и бездействието също са опит да се скрие от враждебната към него реалност. Бунтът, разрушението, престъплението или пристрастяването към алкохол и наркотици са форми на бягство от действителността.  Ако възрастните не успеят да установят диалог с трудно дете до 12-15 годишна възраст, последиците са непредсказуеми.

Когато едно дете прояви хиперактивност, агресивност или аутизъм ние не знаем какво точно е провокирало като дразнител тази дисфункция. Може да е агресивна семейна среда, може да е замърсяване на околната среда, може да е ваксина или храна. Не е въпроса в това да бъде открита нервнофизиоличната ситуация и да бъде определен медикамента, който ще подтисне превъзбудното огнище или връзки. Например дефицит на вниманието и хиперактивност се диагностицират с тест, който се определя поведението, без да се проучи дали има физическа или емоционална причина за такова поведение. Ако едно дете прекалява с консумацията на захар или кофеин, ако спи лошо, ако иска да привлече вниманието на възрастния, ако има затруднения със зрението, със слуха или посто е разглезено или лошо възпитано, може да покаже същите симптоми за  дефицит на вниманието или за хиперактивност.

Въпросът е в това като да избегнем първоначалния момент на “ние и различните”, да освободим  детето от стреса и страха, да възвърнем усещането му за вяра в себе си и довери в нас. Най-важното е да успеем да му обясним, че то не е по-лошо от другите, че не различно като цяло то останалите, а само има “дребни и временни печки”, които ще превъзмогне само. Да му дадем да разбере, че го обичаме такова каквото е, че ще го покрепяме във всеки момент и във всяка ситуация, когато има нужда от помощ.

 

 

ХІІ. ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТИ

 

Винаги ми е помагала вътрешната нагласа, че разговарям с нормален, умен и уплашен от себе си човек. Такъв човек има нужда да чуе, че всичко е наред с него, с изключение на малки подробности, които не правят цялото. Има нужда да му вдъхнете вяра, че това е нещо временно и той ще се справи с този малък проблем. Да го окуражите, че сам трябва да реши дали иска да приеме определението на другите или да се потруди върху себе и да преодолее своите затруднения. Дори когато има затруднено общуване / словесно или слухово/ с такива деца, те реагират на емоционалната вълна идваща от човека насреща. Много е важно възрастният /родител, педагог или психотерапевт/ да бъде искрен в своето поведение, мисли и чувства, защото тези трудни деца имат непогрешим сензор за фалшивост и лицемерие. Не изпозвайте общи фрази като : “Вярвам, че можеш да се справиш или да преодолееш тази трудност.”, защото те нямат никакъв смисъл за дете, което се е провалило във всичко, чийто свят се е сгромолясал, което е разочаровало всички, на които държи. Доверието е като поток , който извира от възраствия към детето и приканва към общуване на една чувствителност с друга, на един интелект с друг, на един свят с друг, обгърнати в едно общо добронамерено пространство. Това послание на обич и доверие надхвърля възможностите на словото и риториката. Детето се доверява на човек, който е абсолютно убеден в непробудения му все още потенциал като личност. Терапията е акт на вяра. Ако съдбата ни срещне с трудни деца било като родители, педагози, психолози или психотерапевти, това означава, че имаме нужда от научим труднияурок на истинското човешко общуване и духовно израстване.

 Не очаквайте да бъде лесно, нито бързо това общуване. Заредете се с много търпение и любов. Не изисквайте от дедето да стане като другите, да постигне техните резултати или качества. Работете само с него без база за сравнение и без съревнование. Опитайте се сами да усетите, че сте едно цяло с това дете, че отваряте границите си за да го допуснете в себе си такова, каквото е. Опитайте се да опишете страховете му, обърканите му представи и усещания за самия него като свои, за да му помогнете да се ориентира в своя свят. В това се крие проблема, защото често не могат да разберат какво става  с тях. Обяснете им, че на всеки се случва да преживее моменти на объркване, че е човешко да бъдат уплашени от нещо, което не разбират, че това е временно и може да бъде преодоляно. За постигане на диалог с трудно дете е необходимо задълбочено и цялостно разбиране на света на детето, според затрудненията, които среща в развитието си. Познаването на симптомите в никакъв случай не е достатъчно, за да постигнем пълноценен контакт и положителен резултат от нашата намеса. Нека не караме трудните деца да се чувстват като на подсъдимата скамейка, като белязани от неличима болест, като отритнати от обществото или като ненужни за това общество.  Да напаравим така, че детето да разбере, че до този момент  е гледало света и себе си в изкривено огледало, което може да бъде поправено. Ролята възрастния е да пренасочи вниманието на детето към положителната, здравата, творческата страна на неговата същност, така че тя закрие изцяло онази фалшива перцепция за себе си, за лепнатия етикет “хипер…”, “дефицитен…” или “ау…” нещо си.

Подчертайте основните му качества и присъщни възможности за развитие като личност и съпоставете спрямо тях и минимизирайте елементите от които той е изградил своя объркан и вушаващ страх свят. Да омаловажите страховете и тревогите не означава да ги пренебрегнете или да престанете да говорите за тях. Само му ги покажете миниатюрни в сравнение с възможностите му, способностите му и потенциала му в перспектива. Помогнете му да извлече полезни уроци от тези препятствия и да осъзнае, че и в най-лошите и страшни неща има нещо полезно и правилно култивирани, те могат да се превърнат в предимство и качество. “Онова, което не те убие, те прави по-силен” е казало мъдрото човечество.

 

Какво можем да направим, когато едно дете проявява агресия?

Напрежение се акумулира в детето и може да се прояви под формата на агресия към другите или към него самото. Външната агресия е по-благоприятния вариант, ако можем да говорим изобщо за благоприятност. Защото всички я разчитат в прав текст. Ако е насочена към самото дете, тя остава скрита за околните и може да се прояви в някакво заболяване като спастичен бронхит, диабет, алергия, заекване и т.н. Според остарелите схващания, едно заболяване се определя по симптомите, без да се разширява кръгозора и да се търсят по-далечни причини, никой не търси връзка между болестта и агресивното поведение на детето. Новата парадигма разглежда човека като единство на тяло и съзнание, като част от мрежа от взаимовръзки и цялата тази картина помага за откриване на първопричините за едно детско заболяване. Преди години при мен дойде майка с 8-9 годишния си син. Оплака се, че често боледува от гърло. Получава спастични пристъпи и има почти постоянна кашилица. Опитвали каквото им препоръчат като лечение, възстановяване и закаляване, но нещата не се променяли особено. Попитах я дали нямат поблеми в къщи. Майка се оказа изключително интуитивен и отворен човек. Нито се обиди от въпроса ми, нито се зачуди какво общо има със здравето на сина й, а сякаш сама беше предусещала през цялото време, че причините витаят около детето. Сподели, че съпруга й в момента е без работа и обстановката у тях е доста напрегната. Когато я попитах дали не е забелязала дали здравето на детето не се влошава малко след  някакво скарване, нажежаване на напрежението или тревоги, тя си припомним, че обикновено е ставало точно така. Обясних й, че дедето ще оздравее, когато в семейството настъпи мир, когато напрежението не се изхвърля у дома, върху детето, а се трансформира в спокоен партньорски диалог. Тя беше готова да чуе това, защото го знаеше много отдавна. Трябваше да го чуе от страничен наблюдател. Скоро тази жена ме посети отново. Дойде с второто си дете, за да ми се похвали, че вече порастналия син е добре и че след нашия разговор живота на цялото семейство се променил. Благодари ми за помощта, а аз й благодарих, че ми е повярвала, че е била готова да промени себе си, за да помогне на цялото си семейство.

Агресивно поведение може да има импулсивното, хиперактивното, с дефицит на внимание, аутичното, тревожното, детето с дислексия, с дисграфия, дискалкулия,  със затрудния усвояването на учебния материал, с затруднения в слуха, в зрението, в говора, малтретираното, подложеното на насилие и психически тормоз дете. Всеки дисонанс в цялостната му система  може да породи вътрешно напрежение, от което то се освобождава чрез агресия.

        

         Как да бъдем полезни?

        

1. Да огледаме себе си като родители, възпитатели и учители. Обикновено детете винаги заема горещия ъгъл в триъгълника на взаимоотношенията. Ако родителите са изнервени или има напрежение между тях, то “избива” в детето. Когато учителят е напрегнат, изнервен, ядосан или гневен, децата стават неспокойни, шумни, палави и могат да стигнат до агресивност.
2. Да разберем какъв модел по поведение имитира дедето? Дали повтаря модела на родители, от филмите или новините, от училище или на улицата, в общуването с други деца и възрастни.
3. Да не бързаме да му се скараме, а да се постараем да го успокоим с мек глас и с нежно докосване. Да му дадем чаша вода и едва тогава да проведем разговор с него. Не бива да чувства, че сме заплаха за него или че го съдим за постъпката му. Разговорът не бива да се фокусира върху момента на раздразнението. Нека ни приеме като отдушник за напрежението си, но в един разговор по тема, която няма нищо общо със случката.
4. След като напрежението спадне, анализирайте ситуацията,

Отделете поне половин час внимание само на детето, отдайте му се в този разговор и разберете, къде е зародиша на този гняв и агресия.

5. Строгото наказание води до засилване на агресията или до апатия. Наказание може да има, ако има вина. Дали винаги детето е виновно за агресивността на средата, в която расте. Тогава трябва да бъдат наказани много други хора около него. Може да му се даде възможност да избере начини да се научи да овладява гнева, за самокнтрол и психическа устойчивост. Такова обучение би било полезно за образователната програма в училищата.
6. Определете и изисквайте спазване на ясни и точни норми на поведение / правила и логически обосновани последствия ри нарушаването им/.
7. Възрастните не бива винаги да претендират, че са прави. Нека уважаваме гледната точка на детето и да не прилагаме сила, за да наложим на всяка цена нашето мнение. Накърненото чувството за справедливост е  източник на гняв.
8. Пуснете релаксираща музика и му предложете да нарисува това, което чувства, когато е гневно и има желание да удря и обижда другите. Рисуването освобождава вътрешното напрежение и доставя огромно удоволствие от акта на себереализация. Гневът може да се трансформира в творческа енергия чрез изкуството : рисуване, музика, театър или танци.
9. Направете промени в живота му. Създайте на спокойна жизнена и работна среда. Променете цветовете на стените в стаята на детето, обличайте го в по-меки тонове. Водете го често сред природата. Предложете му да се занимава със спорт по негов вкус.
10. Предложете училищата да се уредят помещения за хармония , където да се провеждат тренинги за овладяване на агресията, за междуличностно възпитание, за провеждане на индивидуални часове с агресивно проявено дете и др.
11. Помогнете на детето да усвои и усъвършенства основни умения. Неговата несръчност и тромавост могат да бъдат повод за вътрешно напрежение и гняв.

 – покажете му техники за отпускане и за концентрация / ако не знаете как, научете ги заедно /;

– помогнете му да усвои социални умения / как да общува с различни хора, как да се пази от непознати и т.н.;

– научете го как дарешава проблеми /анализ,асоциативно мислене, търсене на решения и довеждането им до край/;

– позволете му и му покажете как да прави избор.

Много от проблемите при децата се движат около все още неоформената им индивидуалност. Това включва изработване на правилна себеоценка и самоуважение за качествата и познанията, които развива. Как можем да сме полезни за самочувствието на децата ни?

1. Като изразяваме нашата обич, уважение към детето, като го приемаме каквото е и го подкрепяме във всичко. Като проявим много търпение.
2. Като се сближим и опознаем по-добре детето. Като изградим добри взаимоотношения с него и ги поддържаме живи. Като го обградим с много внимание.
3. Като намерим най-подходящия сетивен канал, за да достигнем него и привлечем вниманието му. Да разберем дали е зрителен, слухов, визуален,тактилен или друг тип сетивност.
4. Като приемем ограниченията и затрудненията на детето и да не изискваме прекалено много от него. Да не го подлагаме на напрежение. Като не му прилепваме отрицателни етикети.
5. Като се ограмотим възможно най-задълбочено от всички възможни източници за проблема, синдрома и заболяването на детето и за всички възможни лечения и подходи.
6. Като информирате и си сътрудничите с преподавателите в училище за отношението към детето ви. Ако не срещнете разбиране, потърсете друго училище, където ще уважат вашето искане.
7. Като се информирате и ползвате психологически консултации и обучение за усвояване на нови техники и знания за цялото ви семейство.

 

Споменавам само някои от категориите, без да навлизам в подробно изреждане или описание на различните отклонения. Колкото и различни да са те, колкото и далечни като поведение, реакции или затруднения в комуникацията да проявяват, принципът за подход към тях е един. Дори, когато детето не показва никакви признаци, че ни е чуло, че е забелязало нашето присъствие или чувства, това не означава, че то не рагира вътрешно, че не разбира какво изразяваме към него. Нашето внимание към наблюдавания обект или феномен  поражда транформации в него. Промените зависят от нашите нагласи и очаквания за определен резултат. Ако нагласата ни е, че наблюдаваме болен и увреден мозък, тогава ще наблюдаваме точно това и ще очакваме поведение и развитие на такова поведение. Ако имаме нагласа, че наблюдаваме здрав човек с временни и поправими странности в някои от  системи му, то  ще наблюдаваме как един здрав организъм преодолява малките затруднения в своето индивидуално и уникално развитие.

Можем да подкрепим неговите усилия като създадем по-блогаприятния условия в дома, в училище в обществените детски пространства :

 

        

ХІ. ХИПЕРПОКОЛЕНИЯТА

 

Хиперглобализацията, хипертехлогиите, хиперкомуникациите и хипердиференциацията на хората доведоха до все по-честата поява на временни и постоянни гранични състояния и поведенчески модели в хората. Децата, родени през последните десетилетия започнаха да проявяват особености, които в миналото се регистрираха в отделни индивиди. Вълната на психическо напрежение тогава е била с малка амплитуда и дължина. Сега тя е с променени характеристики, повлияни от всеобщите промени в нашата дейсвителност. Сега тези случаи стават все по-често и масово явление, стават все по-ярки и разнообразни и с индивидуални. Те са като гротескна хиперболизация на всички онези дебни и несъществени отклонения в поведението на предходните поколения.  Вчерашната нервност, днес е хиперактивност или вегетативни нарушения, грубото отношение  стига до агресивност и насилие, плахостта – апатичност или аутизъм.   

Непредсказуеми са последствията от консумирането на съвременните готови храни, добавки и лекарства. Дали тяхното акумулиране в организма на родителите, не води до непредсказуеми комбинации на нови качества на децата ?  Дали отдалечаването ни от природата не ни води до задънена улица? Пеперудата размаха нежни крилца и се роди какавида, с която не може да се общува по обичайния начин. Ето тема на днешния урок за цялото човечество. После се появява индиговия малък принц, който с присъствието си разрушава системата и поставя възрастните пред поредната гатанка. Утре ще ни поставят на изпитание децата с кристална си чистота и спокойствие, пред които ще се чувстваме прозрачни и малки. Това започва да прилича на приказка.   Но всички знаем колко истински са приказките. Само трябва да разгадаем смисъла им.

Започнаха да се регистрират много особени случаи на деца с хиперактивност и синдром на дефицит на вниманието, но в нов вариант. Или по-скоро симптомите на пръв поглед водят към тези аномалии, а  при задълбочени изследвания се оформя друга картина.

Ако до сега родители, педагози и лекари успяваха да се ориентират що-годе, сега интуицията им подсказва, че става въпрос за нещо абсолютно ново и непознато. В световната практика още през 80-те години се заговори за тези нови деца. У нас едва сега плахо се споменават отделни случаи на деца, които проявяват изключителни умсвени качества и абсолютно неотговарящо на интелигентността им поведение. Неотговарящо на  нормите, които все още управляват мисленето на обществото. Някои отричат, че това е проблем, който касае страната ни, други търсят сензационното и свръхестественото, но истината е че има такива деца. Наричат ги индигови  заради преобладаващите електромагнитни честоти в излъчването им, които отговарят на тази част от цветовия спектър. Няма все още точни понятия, с които да описваме тези личности. Само интуитивно можем да налучкаме описанието на преживяването с такова дете. Защото това е наиина едно необикновенно преживяване с една завършена личност.

 

 Ако до сега говорихме за различните, трудните и неразбраните деца, сега вече ще е трудно да дадем някакво точно наименование на новите. Затова по-добре да ги наричаме децата на бъдещето. Така както все повече нараства броя на будните, буйните и своенравните и те стават болшинство, така нараства броя на новите деца, които от изключение се превръщат в правило. Но тозиразговор иска специално внимание.Трудностите за възрастните растат. Още не сме успели да се ориентираме в настоящето и бъдещето вече хлопа на вратата. Нашата мудност ще ни направи некомпетентни за модерното общество. Нито парите, нито властта, нито някакъв вид сигурност могат да ни спасят. Става въпрос за собственото ни мислене. Ние решаваме какво да променим и как да осмисляме живота.

Ако сте прочели всичко до тук и се съгласите да промените дори малко себе си, сами ще започнете да разбирате малко повече необяснимото около нас, да общувате естествено с трудните хора, да разбирате по-лесно неразбраните деца, да съжителстате и да работите по-хармонично с трудните млади хора.  Ако не сте разбрали нещо в тази книга, попитайте децата около вас или детето вътре във вас. Но самият факт, че сте я прочели, означава, че сте се променили, че знаете малко повече за себе си, а това означава огромен скок за човечеството.

 

 

 

 

                                                                  Валентина Антонова