БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ

БЪЛГАРСКАТА МИТОЛОГИЯ, ЛИПСВАЩ АРХЕТИПЕН ПЛАСТ

В ПСИХИКАТА НА БЪЛГАРИТЕ

Валентина Антонова

 

До този извод ме доведе книгата на Михаил Юхма „Древни чувашки богове и герои”. Прочетох я на един дъх, защото открих ясни и не толкова ясни, но смътно напомнящи за нещо истинско и неоспоримо от логиката ми, имена като:

Тангар – господарят на вселената и на всички богове;

Киреметь – син на Тангар;

Хаяр – богът на войната;

Хель – бог на зимата и студа;

Оста – многорък бог на разума, изкуствата и покровител на занаятчиите,

Велюк – първият човек, когото Тангар научил на земеделие.

 

Там срещнах имена на градове като Болгар и Варачан, названия като Кавак-хеппи – разтваряне на небесните врати или Тамак – част от Лештенче /мястото, където обитават душите на мъртвите/, в което цари вечна печал, страдание и мъка.

Припомних си „Български митове” на Анчо Калоянов, където той пише: „Особено ценно е за нас, че и чувашите имат дуалистични легенди, тъй като те са също наследници на прабългарите. Когато Юмо творил, заповядал на своя по-млад брат Керемет, който плавал по безкрайните води като паток, да се гмурне и да достави земя. Керемет се спуснал, взел земя, но скрил от нея в устата си. Където паднела земя от Юмо, се образували равнини, където паднала земята на Керемет – планини и скали. Керемет бил длъжен да се подчинява, но не искал, затова Юмо го свалил от небето. Юмо създал добрите духове, а Керемет – злите.” В Българските народни легенди, издадени през 1925 г. от ЙОРДАН ИВАНОВ има подобна легенда за сътворението на света от Бог и Сатана.

Освен това митологията на Юхма събуди в мен спомени за детството ми, когато в училище изучавахме гръцка и римска митология. Никога не можах да ги запомня, защото никога не достигнаха до мен. Повече ме впечатли „Златната клонка” на ФРЕЙЗЪР. Обичах приказки и най-вече български – и до днес книгите с приказки заемат значимо място в моята библиотека. Четях ги с жажда и очаквах да открия нещо тайно отвъд тях. След прочитането на книгата на Юхма осъзнах, че съм открила парченце от моя пъзел, което е по-безценно от цялата гръцка, римска и всяка друга митология. Това отново събуди любопитството ми, за да си отговоря на вечния въпрос „Кои сме и откъде идваме?” Дадох си сметка, че ние, българите, нямаме сглобена нашата митология, а само отделни парченца, които някак си се носят в хаоса на цялото ни битие и само понякога ни изваждат от полусънното ни състояние на привидно благоденствие. Разбрах, че се носим в пространството като дърво, на което най-дълбоките корени са се откъснали и лежат дълбоко в земята. Това са онези жилави нишки, които държат един народ здраво върху земята.

Припомних си всичко, което Юнг пише за архетипа, за колективната памет на човечеството и го съпоставих с определението на понятието мит, дадено в учебника по литература за 9 клас. „Митът е най-ранната форма на словесно изкуство. Това е свещено повествование за създаването на божествения и на човешкия свят, за взаимоотношенията между богове и хора, както и за героическите подвизи в името на опазване на космоса. Митът е в истинския смисъл на думата сакрално слово. …митологията е най-ранната форма на съзнание. Задачата на митологията е да подреди /космизира/ света, да го направи разбираем и логичен в очите на човека от племенната общност. По същество митологията е набор от разкази за светоустройството /сакралното време/, за божествените творци на битието /демиурзи/, за първите хора /първопредци/, за първите герои /културни герои/, които добиват или изнамират блага за колектива /огън, вода, оръдия на труда, културни растения/. Основните средства, чрез които митологията достига до колектива и оформя неговото мислене, са ритуалът и митът. Митът е „словото”, магическият разказ, а ритуалът – действието, чрез което се проиграва митологичният „сюжет”, за да се измоли божественото благоволение и да се прогонят демоничните сили.”

„Митът и ритуалът санкционират родово-племенните отношения, те „уреждат” взаимодействията на колектива с природния и божествения свят.” Това всъщност е най-древният пласт в оформянето на човешкото мислене, основата, върху която се гради както индивидът, така и общността, племето, етносът, нацията.

Митът и фолклорът са отделни етапи в развитието на словестността, възникнали на основата на различно съзнание. Границата между тях е сакралното и магическо звучене на митовете. Когато пада табуто за посветеност на мита, той се превръща в слово на народа. И двете са плод на устното слово. После идва писмеността и идва времето на индивидуалната светогледна система за възприемане, описване и възпроизвеждане на света чрез слово.

Според Юнг безсъзнателното заема по-голяма част от човешката душа /психе/. Той различава два слоя: по-повърхностен – персонален, свързан с личния опит, склад на всякакви психопатологически „комплекси”, и по-дълбок – колективен, който не се развива индивидуално, а е наследяван и може само вторично да стане съзнателен. Дълбоките колективни недра са склад не за комплекси, а за архетипи. Те са феномен, близък до това, което в митологията се нарича „мотив”, а във френската социология „колективни представи” и „категории на въображението”, „първоначални мисли” или „априорни идеи”. Митовете не са прости алегории на физическите събития, а зад тях до известна степен стои „душевният живот на първобитното племе”. Те са своеобразна „азбука„ на колективната фантазия.

Ърл Каунт пише в „Митът като мироглед. Биосоциален синтез”, че представянето на реалността с помощта на символи и процесът на митопоетическа символизация са най-важният аспект за сапиентизацията на човека, за появата на култура от некултурата. Символическата активност на човека може да бъде дори локализирана във висцералната част на мозъка и намиращите се в хипоталамната област особени „времеви” дялове, които интегрират миналото и настоящето, външното и вътрешното обкръжение на централната нервна система. В някои най-нови изследвания центровете на символическата дейност – жестова, образна, музикална – се локализират в дясното полукълбо. Според Каунт мирогледът започва с психоекологията. Той свързва митопоетическото мислене със „символотворяща матрица” и нейните продукти – мит, приказка, ритуал, единни по силата на своето генетическо тъждество.

Къде да открием тази наша символотворяща матрица, как да възстановим спомените си за българската костенурка, върху която се отразява целият космос и дава първоначален ориентир за нашия род?

Спомних си как известният чувашки творец М. Юхма описва начина, по който като ученик пишел своите съчинения. Гледал към слънцето и то му подсказвало какво да реди на белия лист. Тогава се сетих и за Ге-зар, героят от устната и писмената тибетска традиция, чиито подвизи са описани в епична поема и се разпространяват от народни певци. Смятало се, че понякога в тези певци се вселявал някой от героите на епопеята – те изпадат в транс и твърдят, че знаят епопеята, без изобщо да са я учили, по вътрешно вдъхновение. Дали ние можем да събудим в себе си това вдъхновение, да съберем късчетата мъдрост и да сглобим нашата епопея? В нашата история границата между мит и фолклор като че ли е много широка и размита. Някъде много дълбоко в несъзнаваното са потънали сакралните слова на шаманите, заклинателите и родовите старейшини. Те са санкционирали родово-племенните отношения, те са уреждали взаимодействията на общността с природния и божествения свят. По нашите земи има само късчета от тази памет, които откриваме в така наречените могили-гробници, за които плахо се търси аналогия с констелации и ритуали на жреци и посветени. Днес откриваме българските корени някъде в Афганистан, Кавказ, Приволжието и още къде ли не. Може би от там ще дойдат и липсващите елементи на нашето древно съзнание.

Книгата „Древните чувашки богове и герои” на Михаил Юхма е един такъв елемент от нашето древно българско съзнание.

 

Раждането на приказките и митовете

 

Митологията е неписаната Библия…

 

Знаете ли от къде са се появили приказките и митовете, легендите и преданията?

А аз знам.

Искате ли да ви разкажа? Ето, слушайте.

 

Това се случило много отдавна. Обидил се на хората главният бог Тангар – властелинът на вселената. Този път не за това, че прекалено се възгордели те, хора са – такива са се родили. Да, да, това също се било случвало с тях. Тогава Тангар изпращал при тях своите деца, превръщайки ги в зли зверове. И те бързо се справяли с хората, унищожавайки гордите и непокорните… Но този път с хората ставало нещо странно, съвсем неразбираемо… Те не се опитвали да стигнат, както преди се е случвало, до небето, до жилищата на боговете, не се опитвали да научат тайните, недостъпни дори за боговете. Не, те започнали да забравят древните хубави обичаи, завещани от Тангар. А от това хората престанали да почитат предците си. И се завъртяло колелото: децата не слушали родителите си, а те, на свой ред, престанали да се грижат за тях…

Разсърдил се за това на хората Тангар и им отнел паметта, отнел им миналото. А без паметта, без миналото, нима може да има бъдеще?!

Опомнили се хората и започнали да молят Тангар да им върне паметта, да им върне миналото, тяхната история.

Но Властелинът на вселената бил неумолим. Не поискал той този път да прояви милостта си.

И тогава съжалила хората великата богиня, златокосата Пюлехсе, жената на Тангар. Тя започнала да моли властелина на вселената да се смили над хората.

– Върни им това, което искат. Не обръщай внимание на капризите им. Хората са като неразумни деца: ту им давай, ту им отнемай… Върни им паметта, миналото… Нека да се порадват…

Нима може Тангар да откаже на тази, която владеела неговото сърце и любовта му?

– Добре – казал той, – ще им върна паметта. Но миналото на хората аз вече превърнах в бели птици. Е, вземи ги. Каквото искаш, това и прави с тях…

Взела Пюлехсе тези бели птици при себе си в изумрудените дворци. И всеки ден изпраща ята от белите птици в различни посоки на света. Бавно, бавно плават ятата бели птици по небето, и там, където хората жадуват да узнаят това, което е било в древните времена, откъсват се бели птици от ятото, бързо-бързо започват да махат с криле. И политат към земята бели пера от белите птици, превръщайки се в приказки, легенди, предания, митове и песни. А в тях е историята – това, което е било в миналото, как са живели в далечните времена предците на хората. Слушат ги мъдреците и ги запомнят, а после разказват на своите деца, внуци. Така миналото пак преминава заедно с хората в бъдещето…

Кой ми разказа тази приказка, и ми повери тази тайна?

Няма да кажа. Това е моята голяма тайна.

Може и сам да съм си я измислил.

Аз съм разказвач на приказки. А на разказвача на приказки е позволено много.

Обичат белите птици от вълшебното ято разказвачите на приказки и долитат при тях, носени на приказните си криле, за да им оставят белите си пера…

И при мене долетяха тези бели птици. Цялото ято. Аз събрах всичките бели пера, паднали от небето в моята ръка. И ето какво се получи…

 

*

Може би е наложително да погледнем накъде сочи показалецът на Раковски, да съберем отломките на народните предания и да сглобим нашата част от българското Космическо Дърво.

Българският дух се пробужда, не само воден от любопитството от къде идваме, не само от необходимостта от национално самочувствие и самоосъзнаване, но и от необяснимия стремеж да възстановим най-дълбоките културни пластове на космогоничните митове, без които не можем да завършим цялостния облик на нашата народност.

Народ, който не помни историята си, няма бъдеще.

Нека в понятието история включим българското сакрално слово, което е паметта, чрез която родът запазва своята приемственост.

Забравилият своето родово минало народ може да загине, ако не направи усилие да си го припомни.

Нашата многопластова душевност не е просто „памет”, а знак за ненарушимата родова цялост, за колективното единение, което се крепи на общо минало, което подрежда и хармонизира общото настояще.

 

                                                                      

 

8 май 2007 г.

Декада-Древните българи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.